— Не думайте, сър! Сър Робърт! Невъзможно.
Изненадата на Сам навежда на мисълта, че е трябвало да насочи амбициите си всъщност към театъра. Той едва не изпусна подноса от ръцете си — но в края на краищата сцената се разиграваше много преди Станиславски. Чарлс се обърна към прозореца и продължи:
— А това значи, Сам, че тъкмо когато ще имам да посрещам значителни разходи, няма да разполагам с много пари.
— Отде да знам, мистър Чарлс. Но защо… не мога да повярвам. На тия години!
Чарлс побърза да възпре потока от съчувствия.
— Трябва да пожелаем на сър Робърт много щастие. Ето така стоят работите. Скоро ще се разчуе. Но ти, Сам… не бива да казваш никому.
— О, мистър Чарлс, нали знаете как мога да пазя тайна.
За всеки случай Чарлс погледна Сам строго, но слугата отново покорно бе свел очи. На Чарлс ужасно му се искаше да ги види, но те продължаваха да убягват проницателния му поглед и това го тласна към втората фатална грешка — защото отчаянието на Сам се дължеше не толкова на получения отказ, колкото на опасенията, че господарят му всъщност няма скрити грехове, които да се използват срещу него.
— Сам, аз… всъщност като се оженя, всичко ще бъде по-лесно… Не бих искал да разбивам надеждите ти напълно. Остави ме да си помисля.
В сърцето на Сам лумна пламъче на доволство. Беше успял: рибата клъвна.
— Съжалявам, че заговорих, мистър Чарлс. Нямах си на представа.
— Не, не, радвам се, че повдигна въпроса. Може при удобен случай да попитам и мистър Фрийман за съвет. Той несъмнено знае кое е най-правилното при подобно начинание.
— Чисто злато, мистър Чарлс, чисто злато — така гледам аз на всеки съвет от устата на господина.
След тази хипербола Сам си излезе. Чарлс се загледа в затворената врата. Взе да се чуди дали в характера на Сам не избиваше нещо от Юрая Хийп — някакво двуличие. Той вечно се правеше на джентълмен в дрехите и обноските, а ето че изведнъж у този мним джентълмен се проявяваше нещо ново. Ех, каква епоха на промени! Толкова много установени неща се рушаха и изчезваха.
Той постоя така още малко, докато… Ха! Та какво би му попречило да изпълни желанието на Сам, като има парите на Ърнестина в банката? Той се обърна към писалището си и отключи едно чекмедже. Извади оттам бележник и си записа нещо — сигурно да не забрави да поговори с мистър Фрийман.
В същото време Сам четеше долу съдържанието на двете телеграми. Едната беше до „Белия лъв“ и уведомяваше собственика му за завръщането им. Другата гласеше:
„Мисис Трантър, Броуд Стрийт, Лайм Риджис
За мис Фрийман
С най-голямо удоволствие изпълнявам нареждането да се върна незабавно.
Твой най-предан — Чарлс Смитсън.“
По онова време само недодяланите янки се принизяваха да използват телеграфен стил.
Не за пръв път тази сутрин очите на Сам четяха чужда кореспонденция. Пликът на второто писмо, което бе донесъл на Чарлс, бе залепен, но не и запечатан. Малко пара върши чудеса, а Сам имаше на разположение цяла сутрин да намери удобен момент в кухнята за тази цел.
Може би сте започнали да споделяте мнението на Чарлс за Сам. Трябва да признаем, че той не се проявяваше като много честен човек. Но какво ли не прави мисълта за женитбата. Тя кара бъдещите партньори да подозират, че съществува неравноправие; поражда у тях желание да си дадат повече един на друг; убива безгрижието на младостта; задълженията на брака отчуждават човек от другите и заглушават алтруистичните струни в човешкото сърце. С една дума, по-лесно е да бъдеш нечестен заради двама, отколкото заради себе си. Сам не смяташе действията си за нечестни; той ги наричаше „добро разиграване на картите“. Най-просто казано, това означаваше, че сега сватбата с Ърнестина трябва на всяка цена да се състои — единствената му надежда да получи двеста и петдесет лири бе нейната зестра; а ако господарят му още смяташе да се занася по онази паднала жена от Лайм, това трябваше да стане само под зоркото око на картоиграча. Пък и може би не беше чак толкова лошо, защото колкото повече грехове натрупваше Чарлс, толкова по-лесно щеше да измъкне парите. Ако нещата отидеха твърде далеч… Сам прехапа долната си устна и се намръщи. Нищо чудно, че самочувствието му бе пораснало: това е присъщо на сватовниците.
Четиридесет и трета глава
„В нозете си съзирах — като сянка
над смътната забулена земя
безплътната й призрачна осанка.“
Тенисън, „Мод“ (1855)
Сигурно в желязна епоха като викторианската може да се намерят повече доказателства за мита, че човек се подчинява на разума, отколкото в която да е друга епоха. След нощта на своя бунт Чарлс окончателно реши да се ожени за Ърнестина. Всъщност обратната възможност никога не бе му минавала сериозно през ума; колкото и невероятно да звучи, мама Терпсихора и проститутката само потвърдиха неговите намерения и не бяха нищо повече от последен каприз да се съмнява в нещо предрешено, последен въпрос към неоспоримото. Това си бе казал и дока то се прибираше вкъщи с все още неуспокоен стомах, което можеше да обясни грубото му отношение към Сам. Колкото до Сара… другата Сара със своя тъжен и жалък край я бе заместила и той самият бе прогледнал.
Читать дальше