Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

При все това му се искаше в писмото й по-ясно да личи някаква вина… да бе поискала пари (да, но едва ли би могла да изхарчи десет лири за толкова кратко време) или поне да бе изляла непознатите си чувства към него. Но от трите думи „Семеен пансион на Ендикот“ трудно можеше да се долови страст или отчаяние. Без дата, дори без инициал! Това бе несъмнено израз на непокорство, незачитане на мисис Трантър; все пак едва ли би могъл да я упрекне, че хлопа на вратата му. Лесно бе да реши, че не бива да обръща внимание на загатнатата покана — не бива никога повече да я вижда. Ала проститутката Сара може би бе напомнила на Чарлс, че грешницата Сара е неповторима. Пълната липса на извисени чувства у едната само подчертаваше удивителната душевност на другата. Колко проницателна и чувствителна беше тя, някак особено, посвоему… Онези неща, които бе казала след изповедта си — не можеха да се забравят.

По време на дългото си пътуване към Лайм той много мисли — ако спомените са мисли — за Сара. Не можеше да скрие от себе си, че би било предателство да я изпрати дори и в най-добрата болница. Казвам „я“, но местоимението е една от най-страшните маски, измислени от човека. Не местоимение изплува в съзнанието на Чарлс, а очи, погледи, кичур коса на слепоочието, гъвкава походка, спящо лице. Чарлс естествено не си фантазираше, а сериозно размишляваше върху нравствен проблем, предизвикан от възвишена и чиста загриженост за бъдещето на злощастната жена.

Влакът спря на гарата в Екситър. Скоро след като заглъхна и последната му свирка, на прозореца на купето се появи Сам, който, естествено, пътуваше в трета класа.

— Ще нощуваме ли тук, мистър Чарлс?

— Не. Веднага намери файтон. Май ще завали.

Сам би се обзаложил на хиляда лири, че ще останат в Екситър, но се подчини без колебание, точно както господарят му, също без колебание, реши по какъв начин да действа веднага щом зърна лицето на Сам — защото някъде дълбоко в него все още не всичко бе решено. Всъщност Сам го подтикна към това: Чарлс не можеше да си позволи повече увъртания.

Едва когато прекосяваха източните предградия на Екситър, Чарлс бе обзет от тъга и чувство за загуба: хвърлил бе последния жребий. Струваше му се невероятно, че едно просто решение, отговорът на най-обикновен въпрос може да бъде така съдбоносен. До този миг всичко беше само възможно: сега всичко бе безвъзвратно установено. Бе постъпил по моралния, почтения, правилния начин; и все пак това решение като че ли издайнически разкриваше някаква вътрешна слабост, някаква готовност да приеме съдбата си, за която знаеше — с едно от онези предчувствия, равносилни на сигурни факти, — че някой ден ще го доведе все пак до света на търговията, за да угоди на Ърнестина, а тя да угоди на баща си, комуто Чарлс дължеше толкова много… Загледан в пейзажа от прозореца, той имаше чувството, че някаква чудовищна сила бавно, но неумолимо го тегли надолу.

Колелата се въртяха, при всяко друсване една разхлабена пружина поскръцваше жаловито, сякаш се возеха в двуколка. Вечерното небе бе натежало от облаци, започваше да ръми. Когато пътуваше в такова време, Чарлс обикновено извикваше Сам да седне вътре при него. Но сега не би могъл да остане лице в лице със Сам (който виждаше само злато по мокрия път до Лайм и нямаше нищо против, че е отлъчен). Струваше му се, че никога вече няма да бъде насаме със себе си. Трябваше да се радва на тези последни кратки мигове на уединение. Отново се сети за жената, която бе оставил зад себе си в града. Не ставаше дума, разбира се, да избира между нея и Ърнестина, нито пък би могъл да я вземе за съпруга, в случай че избереше нея. Изключено. Всъщност той едва ли мислеше точно за Сара — тя бе просто символът, около който се съсредоточаваха всичките му загубени възможности, пожертваната свобода, пътешествията, които никога вече нямаше да предприеме. Трябваше да се сбогува с толкова много неща и тя чисто и просто бе най-близко до него и едновременно с това вече се отдалечаваше.

Нямаше съмнение: той бе една от жертвите на живота, поредният амонит, повлечен от могъщото течение на историята и заседнал вече завинаги — възможност, превърната във вкаменелост.

След малко прояви и най-голямата слабост: заспа.