Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Беше обезчестил девица.

В стаята оттатък се чу шум. Със замаяна глава, потресен, но вече отчаяно забързан, той си навлече дрехите. Чуваше как се излива вода в леген, тракане на порцелан — изтървана сапунерка. Тя не се бе отдала на Варген. Беше излъгала. Цялото й поведение, всичките й подбуди в Лайм Риджис се основаваха на лъжа. Но с каква цел? Защо? Защо? Защо?

Изнудване?

Да го постави изцяло в своя власт!

Чудовищните вампири, родени от мъжката фантазия, неистовите страхове от някакво съзаклятие на жените да изсмучат мъжествеността от вените им, да плячкосат идеализма им, да ги стопят като восък, за да ги отлеят според болното си въображение… всичко това, заедно с чудовищните доказателства, приведени от защитата по делото „Ла Ронсиер“, които изведнъж изплуваха в мислите му съвсем правдоподобни, изпълниха съзнанието на Чарлс с апокалиптичен ужас.

Движенията около мивката стихнаха. Зашумоля нещо меко — тя сигурно си лягаше. Облечен, Чарлс стоеше, втренчен в огъня. Тя беше луда, зла, оплиташе го в най-странната мрежа… но защо?

Чу се звук. Той се обърна; мислите му бяха ясно изписани на лицето. Тя стоеше на прага, вече в старата виолетово-синя рокля, все още с разпусната коса, но с нещо от някогашното предизвикателство. За миг той си спомни как бе попаднал първия път на нея, когато стоеше на скалата над морето, приковала поглед в него. Сигурно бе разбрала, че е открил истината; и отново изпревари, лиши от мощ обвинението в ума му.

Повтори предишните си думи:

— Не съм достойна за теб.

Този път той й повярва и прошепна:

— Варген?

— Когато отидох в Уеймът на мястото, за което ти казах… още не бях стигнала до вратата… видях го да излиза. С една жена. От онези, които не можеш да сбъркаш. — Тя отбягваше острия му поглед. — Отдръпнах се в един вход. Като отминаха, си отидох.

— Но защо каза, че…

Тя рязко отиде до прозореца; той онемя. Не куцаше. Глезенът й не беше навехнат. Тя срещна новото обвинение в погледа му, после му обърна гръб.

— Да. Излъгах те. Но няма повече да те безпокоя.

— Но какво съм… Защо трябваше да…

Рой загадки.

Тя се обърна към него. Навън дъждът отново плющеше. Очите й не трепваха, старата й дързост се бе върнала, но сега на преден план имаше нещо по-нежно, нещо, което му напомняше, че току-що я бе притежавал. Пак предишното разстояние, но омекотено.

— Ти ми даде утехата да вярвам, че в един друг свят, в друго време, в друг живот бих могла да бъда твоя жена. Даде ми сили да продължавам да живея… в настоящето. — Между тях нямаше и три метра, но сякаш бяха на три километра. — Само за едно нещо не те излъгах. Обичах те… От мига, в който те видях, струва ми се. В това никога не си бил измамен. Подведе те моята самота. Може би някакво недоволство, завист — не знам. Не знам. — Тя се обърна пак към прозореца и дъжда. — Не искай да ти обяснявам какво съм направила. Не мога да го обясня. Няма обяснение.

В тягостната тишина Чарлс стоеше с вперен в гърба й поглед. И както преди съвсем малко се бе чувствал неудържимо претеглен от нея, сега се чувстваше отблъснат — и в двата случая вината бе нейна.

— Не мога да приема това. Трябва да има обяснение.

Но тя поклати глава.

— Моля те, сега си върви. Ще се моля за твоето щастие. И никога вече няма да го смущавам.

Той не помръдна. След малко тя се обърна, погледна го и очевидно прочете — както и преди — тайните му мисли. По лицето й бе изписано спокойствие, почти фатализъм.

— Нали ти бях казвала: по-силна съм, отколкото един мъж би могъл да си представи. Животът ми ще свърши, когато природата реши.

Той я гледа още няколко секунди, после се обърна за шапката и бастуна.

— Това ли заслужих? Загдето ти подадох ръка. Загдето рискувах толкова много… и да разбера сега, че съм бил само подведен от твоите измислици.

— Днес мислех за собственото си щастие. Случи ли се да се срещнем пак, ще мога да мисля само за твоето. Ти не би могъл да бъдеш щастлив с мен. Вие не бихте могли да се ожените за мен, мистър Смитсън.

Официалният тон, който тя отново възприе, дълбоко го засегна. Той й отправи обиден поглед, но тя бе с гръб към него, сякаш го бе предчувствала.

— Как можеш да говориш така? — Тя мълчеше. — Искам само да ми позволиш да разбера…

— Умолявам ви, вървете!