Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

В тях той откри благодарност и познатата тъга, и някаква странна загриженост, сякаш тя съзнаваше, че му причинява болка; но над всичко друго в тях се четеше очакване. Безкрайно плахо, но все пак очакване. Ако по устните й бе трепнала най-слаба усмивка, той може би щеше да си спомни теорията на доктор Гроган; но това лице изглеждаше едва ли не изненадано само от себе си, объркано като него. Той не знаеше колко дълго се гледаха в очите. Стори му се вечност, при все че в действителност не беше повече от три или четири секунди. Първи се осмелиха ръцете им. По някакво тайнствено споразумение пръстите се вплетоха. После Чарлс се отпусна на коляно и я притисна страстно до себе си. Устните им се срещнаха с такова неистово буйство, че и двамата се стъписаха, а тя отвърна устни. Той обсипа с целувки страните й, очите. Накрая ръката му докосна косата й, замилва я; усещаше малката глава, както с ръцете и гърдите си усещаше едва облеченото тяло. Внезапно зарови лице в шията й.

— Не бива… не бива… това е лудост!

Но ръцете й го обвиха и притиснаха главата му още по-силно. Той не се отдръпна. Усещаше, че се носи на огнени криле, шеметно, но в ласкав въздух — като дете, освободено най-сетне от училище, като затворник сред зелено поле, като реещ се ястреб. Той вдигна глава и я погледна: почти необуздана пламенност. Пак се целунаха. Той се притисна към нея така силно, че креслото се плъзна назад. Усети как тя трепна от болка, щом превързаният крак падна от табуретката. Погледна първо него, после лицето й, затворените очи. Тя отвърна глава към облегалката на креслото, сякаш той я отблъскваше; но гърдите и се надигнаха незабележимо към него, ръцете й конвулсивно го сграбчиха. Той погледна към вратата зад нея; изправи се и с две крачки стигна дотам.

В полумрака на спалнята едва-едва се процеждаше светлината на бледата улична лампа. Но той забеляза сивото легло, мивката. Сара стана с мъка от креслото, подпирайки се на облегалката му, без да стъпва на ранения крак; единият край на шала се бе смъкнал от раменете й. Всеки чифт очи отразяваше напрежението в другия, прилива, който ги тласкаше. Тя понечи да пристъпи, но залитна към него. Той се спусна, взе я в ръцете си и я прегърна. Шалът се смъкна. Между него и голотата й остана само тънката нощница. Впил устни в нейните, той до болка я притискаше към себе си, с цялата ненаситност на продължителен глад — не само сексуален, а примесен с неудържим порой от забранени неща: романтика, приключения, грях, лудост, инстинкт, които бушуваха в него.

Когато най-сетне отлепи устни от нейните, главата й се отпусна назад в прегръдките му, сякаш тя бе припаднала.

Той я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Тя остана да лежи, както я бе хвърлил на леглото, полупримряла, с отметната назад ръка. Той хвана другата й ръка и започна да я целува трескаво, тя милваше лицето му. Той се отскубна и изтича обратно в другата стая. Взе да се съблича като луд, дърпаше дрехите, сякаш някой се давеше, а той бе на брега. Едно копче от редингота му отхвръкна и се търкулна в ъгъла, но той дори не го погледна. Захвърли жилетката, високите обувки, чорапите, панталоните и долното бельо… перлената карфица на връзката, яката. Погледна към външната врата и отиде да завърти ключа в ключалката. После влезе бос в спалнята, само по дългата си риза.

Тя се бе отместила малко, сега лежеше с глава върху възглавницата, извърнала лице настрани, скрито от погледа му под тъмната завеса на косата. Той застана за миг над нея, после коленичи с левия си крак върху тясното легло и обсипа с дъжд от пламенни целувки устата, очите, шията й. Нейното неподвижно, но покорно тяло се притискаше о него, голите й крайници докосваха неговите.

— О, скъпа моя! Най-скъпа! Нежен мой ангел… Сара, Сара… о, Сара!

Малко по-късно той се отпусна. Точно деветдесет секунди бяха минали, откакто я остави, за да надникне в спалнята.

Мълчание.

Лежаха като парализирани от стореното. Застинали в греха, вцепенени от възторг. Без да изпитва обичайната след акта нега, а само внезапен и всеобземащ ужас. Чарлс приличаше на град, поразен от атомна бомба, паднала от ясно небе. Рухнало бе всичко: принципи, бъдеще, вяра, всички благородни намерения.

Все пак той бе оцелял: лежеше, в притежание на най-скъпото в живота си — последният жив човек, безкрайно самотен… Но радиоактивността на вината вече проникваше, проникваше в нервите и вените му. В смътната далечина стоеше Ърнестина и печално го гледаше. Мистър Фрийман го удари през лицето… Същински истукани, основателно неумолими, те чакаха неподвижно.