Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Как ще се облече Сара! Ще я заведе в Париж, във Флоренция, в Рим!

Не е сега времето, естествено, да правим сравнение със свети Павел по пътя към Дамаск. Но Чарлс се спря — уви, пак с гръб към олтара — и по лицето му имаше някакво сияние. Може да бе само газовия светилник до стълбите; Чарлс не разтълкува по твърде привлекателен начин благородните, но абстрактни мисли, минали през ума му. Все пак, надявам се, ще повярвате, че колкото и да е банално, представата за Сара под ръка с него в „Уфици“ бе символ на самата свобода — жестока, но необходима (ако искаме да оцелеем, да, дори и днес).

Той се върна на пейката си и извърши нещо съвсем ирационално: коленичи и се помоли, макар и съвсем за малко. После отиде до края на пътеката, дръпна връвчицата, докато пламъчето на газта се превърна в блуждаещ светлик, и напусна църквата.

Чарлс намери къщата на свещеника и позвъни. Отвори едно слугинче, но зад гърба му в антрето изникна младият мъж с бакенбарди. Момичето се оттегли, щом господарят му се приближи да вземе тежкия стар ключ.

— Благодаря ви, сър. Всяка сутрин в осем отслужвам литургия с причастие. За дълго ли сте в Екситър?

— За жалост, не. Само минавам.

— Надявах се да ви видя отново. Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

И клетият младок посочи към една врата, зад която несъмнено беше кабинетът му. Чарлс бе забелязал вече известна показност в уредбата на църквата и разбра, че го канят на изповед. Не му бе необходима магическа сила, за да види през стената молитвено столче и скромна статуя на Мадоната. Пред него стоеше един от онези млади хора, родени твърде късно, за да участват в схизмата на Оксфордското движение, който сега, под закрилата на своя епископ, флиртуваше дръзко, но безопасно с проримокатолически ритуали и одежди — силно разпространена форма на духовнически снобизъм. Чарлс го прецени веднага и окуражен от новото прозрение, си помисли: „По-глупаво от това не може да бъде.“ До края на живота си бе излекуван от официалната религия.

Пътят му… може би си мислите, че трябваше да го изведе направо пак в „Семейния пансион на Ендикот“. Един съвременен мъж несъмнено би се върнал веднага там, но отвратителните му чувства за дълг и благоприличие се издигаха като крепостна стена срещу него. Първата му задача беше да се освободи от задълженията си в миналото; едва тогава би могъл да се яви и да предложи ръката си.

Започна да разбира измамата на Сара. Тя знаеше, че той я обича; знаеше също, че бе сляп за истинската дълбочина на тази любов. Измислицата, че Варген я е прелъстил и изоставил, а и другите й хитрости са били само тактически ходове, за да го накара да прогледне; всичко, което бе казала, след като му бе отворила очите, беше само проверка на това, дали вече вижда добре. Провалът му бе жалък. Тогава тя си бе послужила със същите хитрости, за да го убеди, че е недостойна. Какво благородство се криеше зад подобна саможертва! Защо не се спусна да я вземе в прегръдките си, защо не й каза, че е негова, безпрекословно негова! Ах, да не беше — би добавил той, но не го стори — тази фатална раздвоеност на викторианците (може би най-ужасният резултат от манията им да категоризират), която ги караше да възприемат „душата“ като по-реална, далеч по-реална от тялото; за тях тя бе единственото им „аз“, което съществуваше едва ли не изобщо отделно от тялото, рееше се високо някъде над звяра, но все пак, като че по необяснима грешка в природата, неохотно следваше движенията на звяра, като бял балон, теглен от непослушно и пакостливо дете.

Тръгнем ли на пътешествие назад към деветнадесетия век, не бива никога да забравяме да вземем със себе си този факт — че всеки викторианец е имал две съзнания. Това е шизофрения, проявена в най-чистия си и отявлен вид у поетите, които цитирам толкова често — Тенисън, Клъф, Арнолд, Харди, но не по-малко изявена в изключително честите политически зигзази на хора като младия Мил и Гладстон; в повсеместните неврози и психоматични болести на интелектуалци, иначе съвсем различни помежду си, като Чарлс Кингсли и Дарвин, в хулите, изсипани първоначално върху прерафаелитите 62 62 Прерафаелити — група английски художници и поети от средата на XIX век, които се борят срещу конвенционализма, връщайки се към предренесансовото изкуство заради неговата простота. Школата е основана от Джон Ръскин и към нея принадлежат още Данте Габриел Росети, Колинсън, Хънт, Миле, Улнър. — Б.пр. , които са се опитвали — или поне така изглежда — да подходят цялостно към изкуството и живота; в безкрайната схватка между свобода и въздържаност, между крайност и умереност, между благоприличие и убеждение, между застъпничеството на всеки принципен човек за всеобщо образование и ужаса от всеобщо избирателно право; в манията за редактиране и поправяне, стигнала дотам, че ако искаме да опознаем истинския Мил или истинския Харди, можем да научим за тях много повече от съкратеното или промененото в автобиографиите им, отколкото от публикуваното в официалните версии; или от писмата им, оцелели някак от изгаряне, от дневниците им, от дребните остатъчни продукти при операциите по укриване. Никога летописът не е бил така объркан, никога официалната фасада не е била така успешно пробутвана на лековерните бъдещи поколения за истинска; благодарение на това най-добрият пътеводител за онази епоха по мое мнение се оказва вероятно книгата „Д-р Джекил и мистър Хайд“. Зад нейната неоготическа атмосфера се крие дълбока и показателна за епохата истина.