Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Аз не съм известен — избъбри господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Известен си! Всички са чували за твоя сервиз. Всички са те виждали отпред, как си бършеш ръцете. Всеки, който мине оттам с колата си, казва: „Ето го господин Дж. Л. Б. Матекони пред сервиза си. Това е той“.

Господин Дж. Л. Б. Матекони сведе очи към чинията си. Той бе обхванат от силна тревога и не бе в състояние да си дояде сладкиша, докато не разбере от маа Потокване какво му се готви. Този път няма да отстъпи, каза си той. Неотдавна беше се противопоставил на безкрайните ремонти на водната помпа. И сега нямаше да отстъпи пред поредната принуда. Той взе чинията със сладкиша и отхапа голям залък. Сега стафидите бяха още по-вкусни — тъкмо пред лицето на опасността.

— Искам да ми помогнеш да събера малко пари — каза маа Потокване. — Тук има едно момченце, което пее чудесно. Вече е на шестнайсет години, от най-големите деца, и господин Слейтър от фестивала „Майтисонг“ иска да го прати в Кейптаун, на един конкурс. Но това струва пари, а детето ги няма, защото е сираче. Може да отиде само ако ние ги съберем. Ако отиде, ще бъде голямо събитие за цяла Ботсуана.

Господин Дж. Л. Б. Матекони остави чинията със сладкиша. Значи не бе имало за какво да се безпокои, помисли си той. Тази молба звучеше съвсем разумно. Можеше да продава лотарийни билети в сервиза или пък да извършва безплатни ремонти като награда. Но защо това изискваше смелост, още не беше ясно. И после му се изясни. Маа Потокване вдигна чашата си с чай, отпи и оповести своята идея.

— Искам да направиш благотворителен скок с парашут, господин Дж. Л. Б. Матекони — каза тя.

Тази събота маа Рамотсве не успя да се види с господин Дж. Л. Б. Матекони, защото отпътува с микробуса си за Мочуди. Тя възнамеряваше да остане там до неделя, а децата щеше да наглежда господин Дж. Л. Б. Матекони. Това бяха сирачетата, които той се бе съгласил да вземе у дома си, без да попита маа Рамотсве. Но тя не му се разсърди, макар че много жени на нейно място биха сметнали за редно, човек да поиска мнението им, преди да доведе в живота им цели две деца. Но за човек като него, свикнал да помага и да се раздава, това беше съвсем типично. След няколко дни децата естествено се преместиха в нейния дом, много по-добро място от къща, в която навсякъде по пода се валяха машинни части, а в бюфета не се намираше почти нищо за ядене. (Господин Дж. Л. Б. Матекони не си даваше много труд да пазарува.) Така че децата се преместиха на „Зебра драйв“; момичето беше в инвалидна количка, а момченцето бе доста по-малко от нея и все още се нуждаеше от много грижи и внимание поради всичко, което беше преживяло.

Маа Рамотсве нямаше специален повод да ходи в Мочуди, но това беше селото, в което се беше родила и израснала и където бе преминало цялото й детство. Прекрасно беше да се върнеш там, където са корените ти, и човек няма нужда от специален повод, за да го прави. В Мочуди всички я познаваха. За тях тя беше дъщерята на Обед Рамотсве, заминала за Габороне, преживяла един несполучлив брак с някакъв тромпетист, с когото се запознала в автобуса. Това беше, което знаеха всички, част от всеобщата мрежа от спомени, толкова естествена за селата в Ботсуана. В този свят никой не беше напълно непознат, всички бяха свързани по някакъв начин, дори гостите. Защото гостите идваха по някаква причина, нали? Тогава те биваха свързвани с хората, на които гостуваха. Всеки имаше своето място и имаше място за всички.

Напоследък маа Рамотсве много размишляваше за мястото на всеки човек в света. Светът е голям и човек можеше да си каже, че в него има място за всички, но явно не беше така. Имаше много хора, които се чувстваха нещастни и искаха да се преместят другаде. Те често мечтаеха да попаднат в някоя по-щастлива страна, като Ботсуана например, защото вярваха, че там ще постигнат много повече в живота. Това беше разбираемо, и все пак имаше хора, които не ги искаха. „Това място е наше — казваха те, — и вие не сте добре дошли“.

Много беше лесно да се разсъждава така. Хората искаха да се защитят от непознатото. Чуждите хора бяха различни, не говореха техния език, носеха различни дрехи. Мнозина не искаха близост с тях, не искаха чужденци да живеят близо до домовете им, именно заради различията. И все пак и те бяха хора, нали така? Имаха същите мисли и същите надежди, както всички останали. Те бяха наши братя и сестри, както и да изглеждаха, а човек не може да изгони свой брат или сестра, нали така?