Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Не мога да ти кажа защо — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Но мисля, че е добър човек и предпочита малките сервизи.

Той беше прекалено скромен, за да приема комплиментите й, и все пак беше наясно с блестящата си репутация. Разбира се, ако хората знаеха каква стока са чираците му, можеше и другояче да почнат да мислят за „Тлоквенг роуд спийди моторс“, но слава Богу, чираците нямаше да са вечно там. След два месеца трябваше да приключат стажа си и край, отиваха си от сервиза! Какво спокойствие ще настане, когато се махнат! Колко приятно и спокойно ще бъде без тях в сервиза! Каква радост да не мисли човек колко бели ще направят на колите, които хората им поверяваха с такова доверие. Ще се чувства лек и свободен човек, защото от шията му ще падне камъкът, който му тежеше всеки божи ден, в продължение на толкова време. Беше направил всичко възможно да ги научи да работят както трябва и те бяха понаучили нещо, но нямаха търпение, а това беше фатален недостатък за един механик. Магаретата и колите изискват голямо търпение.

Едно от по-големите момиченца беше направило чай и сега го внесе, заедно с чудесния плодов сладкиш върху една чиния. Господин Дж. Л. Б. Матекони видя сладкиша и смръщи вежди за миг. Той познаваше маа Потокване и наличието на толкова внушителен сладкиш, направен очевидно специално за случая, беше недвусмислен симптом, че тя се кани да иска нещо от него. Такъв голям сладкиш, ухаещ силно на стафиди, трябваше да означава сериозен технически проблем. Микробусът? Той наскоро бе подменил уплътненията, но се безпокоеше за изолацията на двигателя. При толкова стара кола можеше да се очаква проблем с изолацията, което да доведе до прегряване и…

— Направих ти сладкиш — каза лъчезарно маа Потокване.

— Много си щедра, маа — произнесе с равен глас господин Дж. Л. Б. Матекони. — Никога не забравяш, че обичам стафиди.

— Имам още много стафиди — каза маа Потокване и махна с ръка, като човек, който има неограничено снабдяване със стафиди. Те се пресегна към чинията и отряза голямо парче за своя гост. Господин Дж. Л. Б. Матекони я наблюдаваше и си мислеше: Щом изям това парче сладкиш, ще трябва да кажа „да“. Но после помисли още малко и си рече: „Аз така или иначе винаги казвам «да», със или без сладкиш. Каква е разликата?“

Сигурно маа Рамотсве ти прави много сладкиши напоследък — продължи маа Потокване, като му подаде чинията с голямата порция. — Тя е добра готвачка, доколкото знам.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Няма равна в приготвянето на тиква и подобни неща — каза той. — Но и сладкиши умее да прави. Вие, жените, сте много сръчни и умни.

— Да — потвърди маа Потокване и наля чай. — Много по-умни сме от вас мъжете, но за съжаление вие не го знаете.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се загледа във върховете на обувките си. Вероятно беше така, мислеше си той. Трудно е да бъдеш мъж понякога, особено когато жените решат да ти го напомнят. Но има и умни мъже, каза си той, и тези мъже можеха да дадат на маа Потокване пари, които тя би оползотворила много добре. Проблемът бе в това, че той не се числеше към тези мъже.

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна през прозореца. Може би трябваше да каже нещо, но нищо не му идваше наум. Отвън пред прозореца клоните на кичестото дърво, по които все още се виждаха цветчета, почти незабележимо се поклащаха. Бяха разцъфнали нови цветни чашки, а миналогодишните, като почернели ресни, висяха тук-таме из листата. Хубави дървета бяха, помисли си той, хвърляха голяма сянка, бяха отрупани с червени цветове с нежни венчелистчета, които грациозно се поклащаха на вятъра… Изведнъж се сепна. Точно пред прозореца тънкият зелен клон сякаш се разтягаше и удължаваше, все едно растеше пред очите му с неестествена бързина.

Той стана на крака и остави недояденото парче на масата.

— Какво видя? — попита маа Потокване. — Да не би децата да правят някоя беля?

Господин Дж. Л. Б. Матекони се приближи към прозореца и после спря.

— На клона има змия, маа. Зелена змия.

Маа Потокване зяпна и се хвърли да погледне през прозореца. Тя присви очи, вгледа се в листака и изведнъж улови господин Дж. Л. Б. Матекони за ръката.

— Прав си, раа! Там има змия! Оу! Виж я!

— Да — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — При това е много дълга. Виж докъде й стига опашката.

— Трябва да я убиеш, раа. Ще ти донеса пръчка.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна. Той знаеше, че хората съветваха никога да не убиваш змии, когато и тя те вижда, но тази беше недопустимо близо до децата. В храсталака беше по-различно, там имаше достатъчно място за нея, змиите си правеха собствени пътища и пътечки за, където си пожелаят, но тук беше опасно. Това беше предният двор на сиропиталището и змията всеки момент можеше да падне върху някое от сирачетата, които играеха под дървото. Маа Потокване имаше право. Трябваше да убие змията.