Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

— Никой няма стая с такава форма — каза една от майките, като показа на маа Потокване едно триъгълно парче пръскан червен килим. — Не знам какво можем да го правим това.

Маа Потокване се наведе да разгледа килима. Хич не й беше лесно да се навежда, защото и тя притежаваше извънредно традиционно телосложение. Обичаше да си похапва, разбира се, но освен това беше много енергична жена, та човек би помислил, че с цялото това ходене нагоре-надолу по двора и из градините на фермата и с надничането във всеки ъгъл, за да контролира всички и всичко, не може да не свали доста килограми, но не беше така. Всички жени в нейното семейство бяха с такова телосложение и то им бе донесло успешен и щастлив живот. Никакъв смисъл няма, мислеше си тя, да си кльощаво и нещастно създание, когато предимствата да бъдеш заоблена жена са съвсем очевидни. И мъжете харесват такива жени. Ужасно е това, дето околният свят причиняваше на Африка, като й внушаваше, че слабите жени, такива като себеколди или милипеде, трябва да се смятат за хубави и да се харесват. Мъжете всъщност не искат това. Мъжете искат жени, чийто форми да им напомнят за лакомствата на трапезата.

— Много странна форма — съгласи се маа Потокване. — Но ако събереш два триъгълника, ще получиш квадрат или нещо подобно на квадрат. Ти как мислиш, маа?

За миг майката не реагира, но после осъзна колко находчиво е предложението на маа Потокване и се усмихна широко. Имаше още триъгълни парчета, тя се пресегна да вземе едно от тях и го постави до другото. Получи се почти идеален квадрат, макар и двуцветен.

Маа Потокване бе много доволна от резултата. След като свършеха със сортирането на килимите, те щяха да разлепят из Търговски център „Тлоквенг“ обяви за разпродажба на килими. Нямаше да е трудно да продадат всичко, смяташе маа Потокване, а парите щяха да влязат във фонда за книги за сирачетата. В края на всеки срок тези, които се бяха справили добре с учението, получаваха за награда книга. Било географски атлас, било Библия на сетсуана, или друга полезна за училище книга. Макар че не беше от най-пламенните читатели, маа Потокване твърдо вярваше в силата на книгата. Според нея колкото повече книги имаше в Ботсуана, толкова по-добре. Бъдещето щеше да се гради върху книгите. Върху книгите и върху хората, които ги познаваха добре и умееха да си служат с тях.

Толкова е хубаво, казваше си тя, да напишеш книга, която да е от полза за другите. Тя изобщо нямаше време за подобно нещо, а дори и да го имаше, съвсем не бе сигурна, че има необходимите способности за това. Но ако все пак един ден се решеше да напише книга, тя без всякакво съмнение щеше да се казва „Как да управляваме сиропиталище“. Тази книга би била много полезна както за онзи, който щеше да поеме управлението на сиропиталището, след като тя се пенсионираше, така и за всяка жена, която се захванеше с управление на дом за сираци. Маа Потокване бе посветила известно време на тази идея и бе обмислила какво трябва да се напише в такава книга. Голяма част трябваше да се отдели на ежедневните грижи в сиропиталището: изготвянето на менюто, организацията на работата, разпределянето на задълженията и така нататък. Но щеше да има и една глава върху психологията и нейната роля за управлението на сиропиталището. Маа Потокване знаеше много по този въпрос. Можеше да ви каже например колко важно е да не се разделят братята и сестрите, ако е възможно, и как да се справя човек с децата и да разбира тяхното поведение. Тя знаеше, че проблемите с тях се дължат най-вече на чувството за несигурност и се лекуват с любов и само с любов. Поне нейният опит й подсказваше тъкмо това и дори посланието й да беше съвсем простичко, според нея беше самата истина.

Друга, много важна глава щеше да се занимава с осигуряването на средствата. Всяко сиропиталище трябва да набира средства и тази задача очакваше своето решение винаги, всекидневно. Дори и след като човек се е справил успешно с всичко друго, финансовият въпрос вечно стоеше на дневен ред — постоянна грижа и тревога, която никога не можеше да бъде напълно забравена. Маа Потокване много се гордееше с уменията си в тази област. Когато имаше нужда от нещо, от нови тенджери за домакинствата, или от нови обувки за някое дете, което вече е износило старите, тя винаги намираше спонсор, който да осигури необходимата сума. Малко хора можеха да й откажат, а имаше един случай, когато лично вицепрезидентът на Ботсуана, щедър човек, горд със своята политика на отворени врати, който бе изказал неодобрението си към онези страни, в които е немислимо за обикновен гражданин да поиска среща с втория по важност човек в държавата — именно него маа Потокване бе убедила да й намери някой да й продаде строителни материали и той се бе съгласил, без много да му мисли. Строителните материали бяха закупени от една фабрика, готова да направи голяма отстъпка в цената, но всичко това все пак отне много време.