Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

В старите обичаи имаше много хубави неща и маа Рамотсве с тъга си казваше, че те полека-лека отмират. Ботсуана бе изключителна страна и все още продължаваше да е такава, но предишното й очарование нямаше да се върне никога. Нямаше да се върне времето, когато всички, или почти всички, съблюдаваха старите традиции и обичаи. Днешният свят бе егоистичен, пълен със студени и груби хора. Ботсуана се беше променила в много отношения, но маа Рамотсве бе твърдо решена там, където е тя, в нейното кътче от Ботсуана — къщата на „Зебра драйв“ и „Дамска детективска агенция №1“, която делеше един покрив с автосервиза „Тлоквенг роуд спийди моторс“, — това място да остане завинаги част от старата Ботсуана, място, където хората се поздравяват любезно, внимателно изслушват думите на другия, не викат и не мислят само за себе си. Последното никога нямаше да се случи в това нейно малко късче от голямата Ботсуана.

Тази сутрин, седнала зад бюрото си с чаша димящ ройбос в ръка, маа Рамотсве бе сама със своите мисли. Беше девет часа, работният ден отдавна бе започнал — в седем и половина сутринта, — но помощничката й маа Макутси трябваше да мине през пощата на път за работа и щеше да се забави още известно време. Маа Макутси бе назначена като секретарка, но бързо доказа много по-големите си способности и бе повишена в длъжност „помощник-детектив“. Освен това беше и помощник-управител на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, дейност, която бе изпълнявала със забележителен успех, докато господин Дж. Л. Б. Матекони боледуваше. Маа Рамотсве извади голям късмет със своята секретарка. В Габороне имаше безчет мързеливи секретарки, които си седяха на топлото местенце в някой офис, почукваха от време на време по клавиатурата или вдигаха телефонната слушалка. Повечето от тях отговаряха по телефона така, все едно са затрупани от работа и изобщо не са в състояние да направят нещо за човека от другата страна. Маа Макутси нямаше нищо общо с този вид секретарки. Да, понякога тя разговаряше по телефона дори прекалено ентусиазирано и някои хора се стряскаха. Но това бе нищожен недостатък в замяна на предимството човек да има за секретарка отличничката на випуска в „Ботсуанския колеж за секретарки“, получила 97% общ резултат от държавните изпити.

Щом маа Рамотсве си седна на бюрото, тя дочу звуците откъм другата част на сградата. Господин Дж. Л. Б. Матекони бе започнал вече работа, а двамата чираци му помагаха. Те бяха младежи напълно погълнати от мисълта за момичета. Имаха навик да оставят навсякъде омаслени отпечатъци от пръсти. Независимо от всички забележки и упреци, около ключовете на лампите постоянно се появяваха мазни черни петна и следи от пръсти. А веднъж маа Рамотсве откри отпечатъци дори върху телефонната слушалка, и — още по-вбесяващо — по вратата на бюфета.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони се е погрижил за кърпи и цяла камара марля, само и само да имате вие с какво да си бършете ръцете от маслата — каза веднъж тя на по-големия от чираците. — Винаги са там, на мивката. Когато свършите с някоя кола, измивайте си ръцете, преди да пипате каквото и да е. Толкова ли е трудно?

— Винаги си мия ръцете — каза чиракът. — Не е честно така да ми говориш, маа. Аз съм много чист монтьор.

— Тогава сигурно си ти? — бе се обърнала маа Рамотсве към по-младия чирак.

— Аз също съм много чист, маа — каза той. — Винаги си мия ръцете. Винаги. Винаги.

— Тогава сигурно съм била аз. Аз съм човекът с мръсните ръце. Аз или маа Макутси. Може би си ги цапаме, като отваряме пликовете с писма.

По-големият сякаш се замисли над думите й.

— Може би — каза той.

— Няма смисъл да се говори с тях — рече господин Дж. Л. Б. Матекони, когато маа Рамотсве му предаде разговора. — Нещо им липсва в главите. Понякога си мисля, че ще да е някоя голяма част. Може би колкото карбуратор.

Маа Рамотсве чуваше звуците откъм сервиза. Чу се как господин Дж. Л. Б. Матекони говори нещо на чираците си, а после се чу мрънкането на чираците в отговор на неговите думи. После един глас се повиши — този на господин Дж. Л. Б. Матекони.

Маа Рамотсве се заслуша. Пак бяха направили някоя беля и той им се караше. Това беше нетипично за човек като него — благ, любезен и миролюбив.

Ако той бе решил да повиши тон, това означаваше, че нещо наистина много го е подразнило.

— Дизелово гориво в бензинов двигател — каза той, като влезе при нея и взе да трие ръце в едно дълго парче бинт. — Можеш ли да си представиш, маа Рамотсве? Онова… онова глупаво момче, малкото, да вземе да налее дизелово гориво в резервоар за бензин. Сега ще трябва да източим всичко и да чистим целия резервоар.