Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Ако не можеше, тогава тя изобщо не му обръщаше внимание. Маа Рамотсве бе виждала това с очите си. Веднъж на някакво обществено събитие видя как тази жена обърна гръб на епископа, за да си говори с един важен министър от правителството, който би могъл да каже за нея на подходящо място няколко подходящи думи. Поведението й беше съвсем прозрачно. Епископ Теофилий тъкмо бе отворил уста да каже нещо за дъжда и тя го прекъсна с думите „Да, ваше преосвещенство, точно така. Дъждът е много важен“. Но дори като казваше това, тя гледаше не към епископа, а в обратната посока, към министъра, и му се усмихваше. След няколко минути се измъкна, зарязвайки епископа, присламчи се до министъра и му зашепна нещо на ухо. Маа Рамотсве, която наблюдаваше цялата сцена, нямаше никакво съмнение какво точно си шепнат, защото познаваше този род жени, а те никак не бяха малко. Така че, ако в Ботсуана искаха да изберат жена за президент, трябваше много да внимават. Трябваше да бъде подходяща жена, жена, която знае какво значи тежък труд и какво значи да носиш половината свят на раменете си.

Този ден, седнала зад своето бюро, маа Рамотсве остави мислите си да се реят на воля. Нямаше нищо особено за вършене. Нямаше никакви случаи за разследване, току-що бе завършила едно мащабно разследване, поръчано от голям магазин, чието ръководство отдавна се съмняваше, че някой от старшите служители извършва финансови злоупотреби. При ревизията бяха установили несъответствия, но никой не можеше да каже къде изчезват парите. Притеснен от нарастващите загуби, директорът се беше обърнал за помощ към маа Рамотсве. Тя направи списък на целия старши персонал и започна да проучва служителите един по един. Ако на едно място изчезваха пари, много вероятно беше на друго да се харчат. Това простичко заключение се оказа напълно вярно и я доведе до виновника — при все че той не беше демонстрирал с нищо благосъстоянието си, придобито по такъв нечестен път. Маа Рамотсве трябваше другояче да достигне до истината. Тя постави съблазнителна примамка пред всеки един от заподозрените. Най-накрая един от тях се изкуши от предложената му изгодна сделка и обеща да заплати в брой сума, която бе над възможностите на човек от неговия ранг. Маа Рамотсве не обичаше този вид разследвания, защото те предполагаха инкриминиране на някого и опозоряването му. Тя предпочиташе да прощава, ако е възможно. „Аз съм милостива жена“ — казваше за себе си тя и това беше вярно. Бе простила дори на Ноте Мокоти, нейният жесток бивш съпруг, донесъл й толкова страдания през краткия им безуспешен брак. Беше му простила, макар да не го бе срещала оттогава. Не таеше гняв към него в душата си, дори щеше да му го каже, ако го видеше някога. Защо, питаше се тя, защо старата рана да стои отворена, щом прошката може да я затвори.

След преживяното с Ноте тя бе твърдо убедена, че никога няма да се омъжи повторно. Но една вечер, една особена вечер, в която господин Дж. Л. Б. Матекони й направи предложение, след като бе прекарал цял следобед в нейния двор, за да ремонтира повредения мотор на микробуса й, тя прие. И това беше правилното решение, защото господин Дж. Л. Б. Матекони бе не само най-добрият автомонтьор в Ботсуана, но и най-милият и внимателен мъж на света. Той би направил всичко, за да помогне на човек в нужда, и в този все по-нечестен свят живееше на дело по законите на стария морал на Ботсуана. Беше добър човек, а това в края на краищата е най-хубавото, което може да се каже за някого. Той беше добър човек.

Отначало се чувстваше странно като сгодена. Това бе положение между свободата и брака. Обвързан си с някого, но все още не сте направили окончателната крачка. Маа Рамотсве бе предполагала, че до шест месеца ще се венчаят, но мина много повече време, а господин Дж. Л. Б. Матекони все още мълчеше по този въпрос. Той, разбира се, й беше купил пръстен и гордо говореше за нея като за своята годеница, но за дата на сватбата така и не отваряше дума. Тя все още живееше в къщата си на „Зебра драйв“, а той — в своята в предградията, близо до летището и до Ботсуанската клиника, недалеч от старите гробища. Някои хора, разбира се, не биха посмели да живеят толкова близо до гробищата, но маа Рамотсве беше жена със съвременно мислене и заяви, че това са глупости. Разбира се, по тези въпроси имаше различни гледни точки. Хората, които живееха около Тлоквенг, в района на Батлоква, имаха обичай да погребват мъртъвците си в собствените си дворове, в малки кръгли къщи с глинени стени. Това означаваше, че мъртвите им роднини завинаги остават с тях, което според маа Рамотсве бе хубаво. Ако умре една майка, тя можеше да бъде погребана под къщата, така че духът й винаги да бди над децата. Това би носило утеха и успокоение за малките — да знаят, че майка им е с тях, под пръстения под.

Читать дальше