Алегзандър Смит - Пълният бюфет на живота

Въоръжен с дръжката на метлата, която маа Потокване бе измъкнала от бюфета, господин Дж. Л. Б. Матекони, следван на почтително разстояние от управителката, заобиколи сградата на офиса. Сиринговото дърво се оказа по-високо, отколкото изглеждаше от прозореца, и той се запита как ще стигне клона, около който се беше увила змията. Ако не можеше да го достигне, тогава нищо не можеше да се направи. Трябваше да предупредят сираците да не се приближават до дървото, докато змията е там.

— Просто се качи горе и я удари — прошепна маа Потокване. — Виж! Ето я! Сега не мърда.

— Не мога да се кача там — възрази господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако се приближа прекалено много, ще ме ухапе.

При тези думи той потръпна. Тези зелени змии, „пушки“, както ги наричаха, бяха страшно отровни, според някои по-отровни дори от мамбите, защото против тяхната отрова нямаше серум в Ботсуана. Ако змията ухапеше някой, щеше да се наложи да се обадят в Южна Африка, за да доставят серум оттам.

— Но ти трябва да се качиш там — настоя маа Потокване. — Иначе ще избяга.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна, сякаш за да се увери, че тя иска точно това. Очакваше някакъв знак, че не е разбрал добре, но такъв знак не последва. Обаче той не можеше да се качи на дървото и да навлезе в територията на змията. Просто не можеше.

— Не мога — каза. — Не мога да се кача там. Ще опитам да я стигна с пръчката оттук. Ще ударя клона.

Маа Потокване се колебаеше и отстъпи назад, докато той направи крачка напред. Тя засенчи очите си с ръка, за да може да вижда, когато дръжката на метлата се приближи към короната на дървото. Господин Дж. Л. Б. Матекони затаи дъх в този момент. Той не беше страхливец, всъщност дори беше по-смел от много други. Никога не би изклинчил от дълга си и знаеше, че трябва да се справи със змията, но това става, като нито за миг не губиш предимство, а на дървото тази змия беше у дома си.

Това, което се случи после, по-късно даде храна на много приказки сред персонала в сиропиталището и групичката сирачета, които сега наблюдаваха в безопасност от верандата на офиса. Може би господин Дж. Л. Б. Матекони бе докоснал змията с пръчката си, може би не. Възможно е змията да беше видяла, че пръчката се приближава към нея, и да беше побягнала, защото тези змии са плахи, независимо от мощната си отрова, и избягват сблъсъците. Тя се раздвижи, при това много бързо, и се шмугна в листата с плавно вълнообразно движение. За няколко секунди се спусна по ствола на дървото, прилепнала по най-невероятен начин, достигна земята и се стрелна с мълниеносна бързина по сухата пръст през двора. Маа Потокване изписка, защото змията като че ли се насочи към нея, но после зави и се шмугна под един голям хибискус, който растеше в тревата зад офиса. Господин Дж. Л. Б. Матекони извика и хукна след нея, като тропаше по земята с дръжката на метлата. Змията се стрелна още по-бързо и изчезна в зелената трева, която почти я скри. Господин Дж. Л. Б. Матекони се спря. Той съвсем не искаше да убива дългата жива лента, която със сигурност нямаше да се мерне повече тук и не представляваше опасност за никого. Той се обърна към маа Потокване, която с ръка пред устата си беше надала вик — нещо, което се правеше винаги в такива случаи и беше съвсем правилно — звук на тържество.

— Смелчага! — извика тя. — Прогони змията!

— Не точно — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Мисля, че тя сама реши да си тръгне.

Маа Потокване изобщо не обърна внимание на думите му. Тя се обърна към групата деца, възбудени и възхитени от случилото се току-що, и им каза:

— Видяхте ли чичкото? Видяхте ли как ни спаси от змията?

— Мале мила! — развикаха се децата. — Ти си много смел чичо.

Господин Дж. Л. Б. Матекони страшно се смути. Той върна дръжката на метлата на маа Потокване и тръгна обратно към офиса, където го чакаше сладкишът. Забеляза, че ръцете му треперят.

— Ето — каза маа Потокване, докато слагаше още едно, необикновено голямо парче сладкиш в чинията му, — сега вече можем да поговорим. Сега знам, че си смелчага, нещо, което винаги съм предполагала.

— Престани да ме наричаш така. Не съм по-смел от всеки друг мъж.

Маа Потокване сякаш изобщо не го чу.

— Смелчага — не млъкваше тя, — а аз търся такъв човек вече повече от седмица. И най-сетне го намерих.

Господин Дж. Л. Б. Матекони пак смръщи вежди.

— Отдавна ли имате змии тук? Къде са мъжете ви? Къде са мъжете на всичките майки в сиропиталището? Те къде гледат?

— О, не е имало змии. Други змии не са се появявали. Става дума за нещо друго. Имам една идея, но ми е нужен смел човек. И ти си точно такъв човек, това е ясно като бял ден. Трябва ни смел човек, а освен това и известен.