Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Бащата на господин Полопетси, Ърнест Полопетси, който беше работил в психиатричната болница, беше запален ловец в свободното си време. Той рядко беше стрелял по диви животни, понеже нямаше пушка и разчиташе на другите да му дават назаем, но беше майстор в проследяването на дирите, оставено от животните, и беше научил и сина си да върши това. Беше му показал отпечатъците, оставени от различните животни — от цибетките 10 10 Вид диви котки. — Б.пр. , антилопите, даманите 11 11 Малки бозайници от разред Hyracoidea. — Б.пр. , — а също така му беше показал как да разбира преди колко време е минало животното. За това говореше вятърът, който навяваше малки песъчинки в отпечатъците, оставени от копитата или лапите на животното; за това говореше дъждът, който отмиваше всичко; за това говореше слънцето, което изсушаваше разрохканата почва. Да не забравяме и за превитата трева, която можеше отново да се изправи, но бавно и за определено време, което би могло да се прецени така, както човек разчита стрелките на часовника. Господин Полопетси беше усвоил всички тези познания и умения още като момче и сега, толкова неочаквано, имаше възможност да ги използва.

Той погледна към земята и започна своето дирене. Имаше отпечатъци, които би могъл да отхвърли още от самото начало: най-напред, следите от собствените му обувки и от обувките на господин Дж. Л. Б. Матекони — равни следи с меки гумени подметки; както и отпечатъците на маа Рамотсве, едните по-скорошни, а другите от по-отдавна, понеже тя беше стъпвала около микробуса предната вечер веднага след като той се беше развалил. А освен това имаше и други отпечатъци — чифт обуща, които бяха вървели по една пътека, която излизаше от дясната страна на черния път. Заедно с тези обувки бяха вървели и чифт боси крака, по-малки, следователно краката на дете или пък може би на дребна жена. Обущата бяха вървели в кръг, а след това бяха спрели и бяха направили нещо близо до масленото петно. После си бяха отишли и — точно така! — бяха се върнали заедно с втория чифт следи. Господин Полопетси се наведе ниско и разгледа мешавицата от дири: обувки, гуми (тесни отпечатъци от гуми — отпечатъците от самия микробус), а след това — следите от магарешки копита, които не можеха да се сбъркат с нищо друго. Да! — помисли си господин Полопетси. И още веднъж: Ами да!

Той се изправи и се протегна. Да се превиваш надве над земята беше доста неудобно, но само така можеш да бъдеш следотърсач. Човек трябва да слезе до това равнище, да види света от гледната точка на песъчинката и стръковете трева. Долу съществуваше съвсем друг свят, свят на мравки и малки буци пръст, подобни на миниатюрни планински хребети, но това беше свят, който би могъл много да ти разкаже за света, разположен няколко стъпки по-нагоре; трябва само да го попиташ.

Той отново се преви и тръгна, воден от магарешката диря. Тя продължаваше по пътя известно време, а после свърваше надясно, в същата посока, в която водеше пътеката, по която бяха вървели обущата. Сега, по земята между храсталаците, картината ставаше много по-ясна. На самата пътека бяха ставали много неща; магаретата, запрегнати в малкия бял микробус, бяха теглили товара си по непокътнатата земя и следите бяха недвусмислени. Магаретата — четири на брой, както заключи господин Полопетси — са били водени с камшик в ръка, от мъжа с обущата, а зад тях, застъпвайки поне част от отпечатъците от копитата им — беше минал белият микробус. Сигурно някой друг беше стоял зад волана и беше управлявал микробуса, докато те го дърпаха. Да, момчето беше управлявало, докато баща му беше водил магаретата. Точно така беше станало.

Оттук нататък беше лесно. Господин Полопетси проследи дирите по девствената земя в продължение на около половин миля, докато накрая видя няколко скупчени една до друга традиционни къщи от една стая и ограждения за добитък, изплетени от клони. Той спря. Сигурен беше, че малкият бял микробус е там, може би скрит под клони и листа, но въпреки това беше там. Какво да направи? Една от възможностите беше да изтича до черния път и да стигне обратно до шосето. Можеше да се върне в Габороне за около два часа и да съобщи в полицията, но дотогава микробусът би могъл напълно да изчезне. Той стоеше и мислеше и както си стоеше, забеляза, че едно момче го гледа от прага на една от къщите. Това предреши нещата. Сега вече не можеше да си тръгне, понеже момчето щеше да съобщи, че е бил там, и щяха да направят всичко възможно, за да се отърват от микробуса.