Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Купуването на новите обувки отне забележително малко време. Тя вече беше набелязала чифта, който искаше — червените обувки със златни катарами — и за нейна радост те все още се мъдреха на видно място на витрината на магазина, когато стигна до него. Не се мина без миг тревога, докато помощничката търсеше нейния номер, но не след дълго обувките пристигнаха и й станаха идеално.

— Много добре ви стоят — каза с възхищение продавачката. — А тези катарами, маа! Направо ще заслепяват мъжете!

Маа Макутси я погледна разтревожена.

— Ама аз невинаги се опитвам да заслепявам мъжете.

— О, да, личи си — поправи се продавачката. — Тези обувки ще са много подходящи и за работа. Те са чудесни обувки за какво ли не.

Маа Макутси реши да излезе от магазина с новите обувки и докато вървеше по тротоара, усети онова необикновено удоволствие, което носят новите кожени стелки под краката. Това беше чувство на задоволство, на сигурност, а в този случай то се засилваше и заради лъщенето на катарамите под слънчевите лъчи. Сигурно такова е усещането, когато си богаташ, помисли си тя. И сигурно богатите хора се чувстват така през цялото време, докато се разхождат с изисканите си дрехи и новите си обувки. Е, поне сега и на нея се падаше малко от това чувство, докато обувките бяха нови и по кожата нямаше драскотини.

Тя реши да повърви още малко покрай магазините. Така не само щеше да има възможност да поразтъпче новите си обувки, но, тъй като все още й бяха останали малко пари, можеше да намери нещо друго, което да й хареса. И така тя тръгна, мина покрай малък радио магазин, в който нямаше нищо интересно, и магазин, в който се продаваше градинско оборудване. Никоя от стоките не й се видя обещаваща и тя се запита дали не да хване минибуса, с който да отиде до търговския център, където маа Рамотсве обичаше да седи и да пие чай. Там имаше магазини, в които можеше да се намери нещо изкусително.

Но изведнъж маа Макутси спря. Намираше се пред магазин, в който се продаваха мебели — Мебелен магазин „Двоен комфорт“, — а вътре стоеше Фути Радифути и я гледаше през витрината.

Маа Макутси се усмихна и му махна. Да, разбира се: той работеше в мебелен магазин, и ей го на — продаваше мебели. Какво пък, щеше да е интересно да види магазина му, при все че не смяташе да купува каквито и да било мебели.

Фути Радифути й махна в отговор и тръгна към вратата, за да й отвори. Когато тя влезе, той я приветства сърдечно, като се запъваше, но недвусмислено показваше колко се радва да я види.

— И гледай само об… об… об… обувките ти — каза той. — Много са кра… кра…

— Благодаря ти — каза маа Макутси. — Да, много са красиви. Току-що си ги купих с моята премия.

Фути Радифути се усмихна и нервно сключи длани.

— Това е моят магазин — каза той. — Тук работя.

Маа Макутси се огледа. Беше голям магазин, с всевъзможни канапета и столове, които те примамваха да седнеш. Имаше също маси и бюра, подредени в гъсти редици.

— Много голям магазин — каза тя. — Много хора ли работят тук?

— Имам десет служители — каза той, като вече не се запъваше толкова.

Тя беше забелязала, че заекването му е най-изразено в началото на разговора, а когато се поотпусне, почти изчезва.

Тя се замисли за миг. Той беше казал, че има десет служители; това бе прозвучало по-скоро като че ли той е управителят, което й се струваше малко вероятно.

— Значи ти си управителят? — попита на шега.

— Да — отговори той. — Баща ми е собственик на магазина и аз съм управителят. Напоследък той почти изцяло се оттегли. Да ти кажа, повече му харесва да си прекарва времето с добитъка, но продължава да идва тук. И сега е в офиса отзад.

Няколко секунди маа Макутси не каза нищо. Мисълта, че Фути Радифути всъщност е собственик на магазин, не би трябвало да промени начина, по който гледаше на него, но го направи. Той вече не беше неумелият танцьор, симпатичният, но доста уязвим мъж, с когото тя танцуваше в Академията. Тук той беше важен човек, заможен човек. Парите нямаха значение. Нямаха значение.

Мълчанието бе нарушено от Фути Радифути.

— Трябва да се запознаеш с баща ми — каза той. — Ела в офиса да ви запозная.

Те тръгнаха към задната част на магазина, покрай масите и столовете, и влязоха в голяма стая със син килим и две затрупани с книжа бюра. Когато влязоха, възрастен мъж, седнал зад едно от бюрата, вдигна поглед иззад купчина фактури. Маа Макутси пристъпи към него, за да го поздрави, изричайки традиционния, изпълнен с уважение поздрав както беше редно при среща с по-възрастен човек.