Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Това е моята приятелка от курса по танци — каза Фути Радифути. В гласа му звучеше гордост и маа Макутси забеляза това.

Възрастният мъж вдигна очи към маа Макутси и бавно се изправи, намръщвайки се леко, сякаш изпитваше болка.

— Много се радвам да ви видя, маа — каза господин Радифути.

След това, обръщайки се към сина си, той му каза, че вече може да отиде да обърне внимание на клиент, който чакаше в изложбения салон.

— Не бива да го караме да чака — добави той.

След като Фути Радифути излезе от стаята, възрастният мъж покани с жест маа Макутси да седне на един стол до бюрото.

— Много сте любезна да танцувате със сина ми — каза тихо. — Той е срамежливо момче. Няма много приятели.

— Той е добър човек — каза маа Макутси. — И танцува все по-хубаво. В началото не беше много хубаво, но сега се подобрява.

Възрастният мъж кимна.

— Освен това и говори по-ясно, когато е с хора, които познава — каза той. — Сигурен съм, че вие сте му помогнали и в това отношение.

Маа Макутси се усмихна.

— Да, сега вече не е толкова срамежлив.

Тя сведе поглед към новите си обувки, като се питаше какво ли би помислил за тях този възрастен човек. Дали ще я сметне за наперена, понеже носи обувки с такива големи катарами?

Господин Радифути изглежда не забелязваше обувките й.

— С какво се занимавате, маа? Имате ли работа? Синът ми е говорил за вас неведнъж, но не ми е казал какво работите.

— Работя в „Дамска детективска агенция №1“ — каза маа Макутси. — Помощничка съм там. Има една жена…

— Която се казва маа Рамотсве — каза господин Радифути.

— Познавате ли я?

— Разбира се — каза възрастният мъж. — Освен това познавах и баща й. Той се казваше Обед Рамотсве и беше много добър човек. Да ви кажа, аз купувах от него добитък и във фермата ми близо до Лобатсе още има няколко от потомките на неговите крави. Те са чудесни животни. — Той млъкна за миг. — Значи вие работите с Прешъс Рамотсве. Много интересно. Разплитате ли много случаи?

— Днес реших един — каза ведро маа Макутси. — Почти открих един мъж, който е откраднал много пари.

— Почти ли? Да не би да се е измъкнал?

Маа Макутси се засмя и обясни как се беше сдобила с информацията, която щеше да помогне на хората в Йоханесбург да го намерят. Възрастният мъж я изслушва внимателно и се усмихна с удоволствие.

— Личи си, че сте много умна — каза той. — Това е хубаво.

Маа Макутси не знаеше как да разтълкува тази забележка. Защо беше хубаво, че е умна? Защо това би имало някакво значение за този старец? За миг тя се запита дали да му каже за резултата си от деветдесет и седем процента в Ботсуанския колеж за секретарки, но накрая реши да замълчи: човек не бива твърде често да споменава тези неща.

Поговориха още няколко минути, най-вече за магазина и за мебелите, които се продаваха в него. След това Фути Радифути се върна с поднос, на който крепеше три чаши чай, а след като изпиха чая, той й предложи да я закара до вкъщи с колата си и тя се съгласи. Хубаво би било, помисли си тя, да не й се налага да върви прекалено дълго с новите си червени обувки, понеже дясната започваше да я стяга — не кой знае колко, но все пак се усещаше.

Когато пристигнаха пред къщата й, Фути Радифути угаси колата. После се пресегна към задната седалка и взе един голям пакет, който връчи на маа Макутси.

— Това е подарък за теб, маа — каза. — Надявам се да ти хареса.

Маа Макутси огледа грижливо опакования подарък.

— Може ли да го отворя сега? — попита.

Фути Радифути кимна с гордост.

— От магазина е — каза.

Маа Макутси разкъса опаковъчната хартия. Вътре имаше възглавничка, везана възглавничка от златисто кадифе. Тя отдавна не беше виждала нещо толкова красиво и очите й се напълниха със сълзи. Какъв чудесен мъж беше той, добър мъж, който я харесваше достатъчно, за да й подари тази красива възглавничка.

Тя го погледна и се усмихна.

— Много си мил с мен — каза. — Много си мил.

Фути Радифути заби поглед във волана на колата. Нищо не можеше да каже.

Господин Полопетси стоеше под пустото небе, до черния път и една полумъртва акация. Възбудата му се проявяваше дори физически: пулсът му се беше ускорил и усещаше как кожата на тила му е настръхнала. Той гледаше как пикапът на господин Дж. Л. Б. Матекони се подрусва по черния път, отправен към шосето, а след него се вдигаше малък облак прах от сцеплението с пръстта на гумите с дълбоки грайфери. След като пикапът изчезна, той остана сам сред саваната, втренчен в петното на земята, където маслото от микробуса на маа Рамотсве бе изтекло до капка. Той се усмихна. Ако баща му би могъл да го види сега, как ли щеше да се гордее с него. Разбира се, той никога не си беше представял, че уменията, на които беше научил сина си, щяха да се използват по този начин, но още по-малко си беше представял, че синът му ще се озове в затвора, че ще работи като автомонтьор в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ или ще стане, ако смееше да си го помисли, помощник частен детектив в „Дамска детективска агенция №1“. Разбира се, той не би могъл наистина да претендира за последната титла, но стига да му предоставеха някаква възможност да се докаже, защо пък да не се окаже също толкова добър като маа Макутси? Той никога не би се осмелил да иска да бъде втората маа Рамотсве, никой не би могъл да бъде, но поне можеше да върши онова, което правеше маа Макутси, независимо от нейните деветдесет и седем процента.