Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Много съжалявам, отче — започна тя. — Не исках…

— Хората си мислят — прекъсна я свещеникът, — хората си мислят, че свещениците непрекъснато ги съдят. Мислят си, че все седим и мислим: ах, каква лоша постъпка, олеле, какъв зъл човек. Но трябва да ви кажа, че ние не правим така. Ние осъзнаваме, че всички хора са слаби и че всички вършат неща, които не бива да вършат. Няма нито един човек, който да не е грешник. Нито един. И затова, когато този клетник дойде при мен със своята беда, аз не си помислих: не е трябвало да вземаш тези пари. Не си помислих това. И не му казах, че не бива да бяга в Йоханесбург, при братовчед си, който работи там в голям хотел, както той смяташе да направи. Не направих нищо подобно. Но му казах, че може да ми се довери напълно и че няма да го предам на полицията. И аз наистина не го предадох на полицията, защото това би означавало да наруша тайнството на беседата, в която един свещеник провежда с човек от своето паство, който и да е той. И нали разбирате, маа, затова не мога да говоря с вас за този човек. Просто не мога.

Маа Макутси седеше на стола си с гръб, опнат като струна. Пред себе си на листче хартия беше написала:

„Заминал за Йоханесбург. Братовчед. Хотел“.

Тя се усмихна на себе си.

— Бяхте много любезен — каза на свещеника. — Съжалявам, че ви разпитвах за тези лични работи.

— А аз съжалявам, че не мога да ви помогна — каза свещеникът.

— Но ми оказахте голяма помощ — каза маа Макутси.

Това сложи край на разговора, както и на целия случай с изчезналия замбийски финансист. Сега вече проблемът можеше да бъде предаден в ръцете на други, но вече по един полезен начин, придружен от положителна информация. Стана ясно, че човекът, когото търсеха, беше в Йоханесбург, който, разбира се, е много голям град, но в него няма чак толкова много големи хотели, а и сега онези, които търсеха този мъж, щяха да знаят точно откъде да започнат.

Сега вече разполагаха с достатъчно информация, която да предадат на адвокатите, и да го сторят с гордо изправена глава. Докладът им щеше напълно да си е заслужил хонорара, помисли си тя; а що се отнася до самата нея, тя с нетърпение чакаше възможността да разкаже на маа Рамотсве какво е открила. Винаги й носеше огромно удовлетворение да може да съобщи за някакъв напредък.

Когато чу за връщането на пикапа, тя стана и излезе. Разбира се, беше очаквала да види микробуса на маа Рамотсве срамно теглен на буксир от пикапа, и сега със смайване видя единствено пикапа и печалната маа Рамотсве, която слизаше от него.

Маа Рамотсве й разказа какво се е случило и маа Макутси нададе скръбен стон, за миг напълно забравяйки добрата новина, с която бе смятала да я приветства.

— О, маа! — изплака тя. — Микробусът ти! Откраднали са микробуса ти! Ооо!

Господин Дж. Л. Б. Матекони се поотдалечи от двете жени с нещастен вид. Опита се да ги успокои с думите: „Ще намерим друг микробус. Има много…“, но маа Макутси му изшътка, понеже смяташе, че сега не е време за разумни мъжки съвети.

По-късно, когато двете с маа Рамотсве седяха заедно в кантората и посръбваха запарен набързо ройбос — който в този момент маа Макутси беше решила, че харесва, — ролите им се смениха и самата маа Рамотсве се зае да успокоява помощничката си.

— Е, все някога трябваше да си отиде — каза тя. — Господин Дж. Л. Б. Матекони често казва, че колите и микробусите не са вечни. Трябва да се примирим с това. Той е прав, нали?

Маа Макутси трябваше да признае, че това е така. Но дори и този факт не помагаше да се приеме по-лесно това чудовищно нещастие.

— Ти си много спокойна. Аз щях страшно да се ядосвам, ако се беше случило на мен.

— Е — каза маа Рамотсве, — и аз се ядосах. Ядосах се, като видях, че микробусчето го няма. И продължих да се ядосвам в пикапа, докато се връщахме. Но какъв смисъл има да се ядосва човек сега, маа? Според мен гневът няма да ни помогне.

Маа Макутси въздъхна.

— Права си за гнева — каза тя. — От него няма полза.

— Е, кажи ми какво стана тук — каза маа Рамотсве.

Подканена по този начин, маа Макутси се облегна и се усмихна широко. Поне имаше нещо, което да компенсира, пък било то и съвсем малко, новините за микробусчето.

— Аз реших случая — каза тя скромно. — Онзи замбиец…

Маа Рамотсве възкликна доволна.

— Намерила си го? Къде е?

Маа Макутси вдигна ръка.

— Не е точно намерен — каза тя. — Но разбрах, че вече не е тук. Сега е в Йоханесбург.

Тя разказа на маа Рамотсве за разговора със свещеника и за това как той, без да иска, беше разкрил местонахождението на търсения от тях човек.