Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Трябва да спрем тук — каза му. — Сигурна съм, че беше тук.

Господин Полопетси, който седеше между господин Дж. Л. Б. Матекони и маа Рамотсве, се наведе напред.

— Откраднали са го! — възкликна той. — Откраднали са микробуса ти!

— Ще видим — каза маа Рамотсве. Страхуваше се, че той има право, въпреки че му беше ядосана, задето го казва. Ако микробусът й беше откраднат, нейна работа беше да стигне до това заключение, не на господин Полопетси.

Те излязоха от пикапа и маа Рамотсве отиде до края на черния път, на няколко метра от мястото, където бяха спрели. Забила поглед в земята, тя видя, това, което търсеше — маслено петно в пясъка. Петното беше с диаметър само петнайсетина сантиметра, но беше тъмно и добре се виждаше, така че тя не хранеше никакво съмнение. Пред нея беше мястото, където за последен път беше видяла малкия бял микробус, но несъмнено вече го нямаше там.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се приближи към нея и проследи погледа й, насочен към пясъка.

— А! — възкликна той и след това я погледна. — А!

— Откраднали са го — каза тя с накъсан глас. — Моят микробус. Изчезнал е.

Господин Полопетси се присъедини към тях.

— Сигурно някой го е поправил и си е тръгнал с него.

— Много странно — отбеляза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Но това означава, че двигателят не може да е блокирал. Сигурно е било нещо друго. Ако беше блокирал, нямаше да могат да го подкарат.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Ще трябва да отидем в полицията и да съобщим за кражбата. Само това можем да направим. Сигурно вече са го откарали надалеч.

— Опасявам се, че имаш право — каза нежно господин Дж. Л. Б. Матекони. — Когато откраднат кола, тя изчезва много бързо. Ей така, само за миг — и я няма.

Маа Рамотсве се обърна и тръгна обратно към пикапа, последвана от господин Дж. Л. Б. Матекони. Господин Полопетси обаче продължаваше да стои до петното.

— Трябва да се връщаме — подвикна му господин Дж. Л. Б. Матекони през рамо.

Господин Полопетси погледна отново към мястото, където преди се беше намирал микробусът, а след това огледа мястото край черния път, дърветата, храстите и термитниците, сякаш би могъл да види нещо друго, освен кафеникавата трева, червената земя и трънливите дървета; сякаш би могъл да чуе нещо друго, освен песента на цикадите и крясъците на птиците.

— Нека да остана тук — каза той. — Искам да потърся следи. Вие се връщайте в града. Аз по-късно ще взема минибуса от главния път. Оставете ме тук.

Маа Рамотсве се обърна и го зяпна.

— Няма да има никакви следи — каза тя. — Дошли са и са си тръгнали. И толкова.

— Нека все пак да опитам — каза господин Полопетси.

— Е, щом толкова иска — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Няма нищо лошо. Тази сутрин и без това няма много работа за него в сервиза.

Те седнаха в пикапа и господин Дж. Л. Б. Матекони го обърна, така че да поемат обратно по черния път. Докато минаваха бавно край него, господин Полопетси вдигна ръка за сбогом. Маа Рамотсве забеляза, че той изглежда развълнуван, и по-късно спомена за това пред господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Играе си на детектив — каза тя. — Но няма нищо лошо. Той направо гори от нетърпение да свърши малко детективска работа.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се засмя.

— Той е добър човек — каза. — И ти постъпи много добре, че го помоли да работи при нас.

Маа Рамотсве се зарадва на комплимента и го докосна нежно по ръката над лакътя.

— Ти също прояви добрина към него — каза тя.

Продължиха да пътуват в мълчание. Няколко минути по-късно господин Дж. Л. Б. Матекони хвърли поглед към маа Рамотсве и видя, че тя плаче — безмълвно, но по страните й течаха сълзи.

— Съжалявам каза тя. — Съжалявам. Бялото ми микробусче. Много го обичах. То ми беше приятел дълги години.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се размърда неловко на мястото си. Не му беше леко, когато жените проявяваха чувства; в края на краищата той беше автомонтьор, а тези неща карат автомонтьорите да се чувстват неловко.

— Ще ти намеря ново — каза той нежно. — Ще ти намеря хубаво микробусче.

Маа Рамотсве замълча. Знаеше, че той иска да прояви доброта, но въпросът не беше в намирането на ново микробусче. Тя искаше не друго, а именно онова бяло микробусче, с което беше пропътувала цяла Ботсуана. Само него искаше.

Същата сутрин, когато маа Рамотсве научи за изчезването на бялото микробусче, маа Макутси направи свое откритие. Проблемът с избягалия замбийски финансист се бе оказал доста обезсърчаващ. Изпратените писма не бяха довели до резултат, телефонните разговори останаха напразни. Маа Рамотсве беше предложила да се проведат няколко лични телефонни разговора с видни членове на замбийската общност в Габороне и точно това възнамеряваше да стори това маа Макутси. Разполагаха с три имена — на зъболекар с дълъг списък с пациенти, повечето от които замбийци, на свещеник и на бизнесмен, ръководещ процъфтяваща агенция за внос-износ. Същата сутрин, докато разглеждаше списъка, тя бе решила да не се опитва да говори със зъболекаря, тъй като знаеше, че обикновено зъболекарите са изключително заети и надали щеше да стигне по-далеч от рецепцията. Разбира се, можеше да се обади и да си уговори преглед — отдавна не си беше преглеждала зъбите и това можеше да е добра идея, — но щеше да е трудно да задаваш въпроси, докато устата ти е пълна със зъболекарски инструменти. Може би именно поради тази причина разговорите със зъболекарите често са някак едностранни.