Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Застанал до маа Рамотсве, господин Дж. Л. Б. Матекони пое с пълни гърди глътка утринен въздух.

— А как мина? — попита, след като издиша. — Намери ли го?

— Той не беше там — отвърна маа Рамотсве. — Но говорих с майка му и това се оказа полезно. Научих нещо важно.

— Какво е това важно нещо? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони, като затвори очи и отново вдъхна дълбоко.

Маа Рамотсве не отговори. Сега осъзна, че изобщо не трябваше да му казва за това, макар да й се искаше да сподели огромното облекчение, което й бе донесло това посещение.

— Е? — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като отвори очи и се огледа. — Важното нещо, какво е то… — той млъкна. А след това продължи намръщен: — Къде е белият микробус?

Маа Рамотсве въздъхна.

— Повреди се насред пътя. Остана ей там. — Тя махна в южна посока, към Лобатсе, Кейптаун и океаните на юг от Кейптаун. — Ей там е.

— Повреди ли се? — попита остро господин Дж. Л. Б. Матекони. — Какво стана?

Маа Рамотсве му разказа как двигателят внезапно е изгубил мощност и е спрял. Разказа му, че всичко това е станало съвсем неочаквано, за секунди, малко преди да достигне до шосето. А след това спомена за маслото и подозренията й, че причина е чукването на масленото корито в камък на пътя.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се намръщи.

— Вероятно си права — каза с укор. — Тези камъни могат да направят големи бели. Всъщност не бива да ходиш с такова малко микробусче по онези пътища. То не е направено за такава работа.

Маа Рамотсве прие спокойно неговия упрек.

— Ами ако двигателят е блокирал? Тогава какво?

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава.

— Тогава работата е лоша. Ще трябва нов двигател. Според мен надали ще си струва.

— Значи ще имам нужда от ново микробусче?

— Да, така ще бъде.

— Маа Рамотсве помисли за миг.

— Това микробусче го имам отдавна — каза тя. — Много си го обичам. Вече не правят такива.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна и внезапно изпита огромно чувство на гордост. Имаше жени, които горяха от нетърпение да се сдобият с нов микробус или кола и на драго сърце биха хвърлили на бунището превозното средство, което им е служило вярно, за да го заменят с нещо по-лъскаво и по-модерно. А той се гордееше при мисълта, че маа Рамотсве не е такава жена. Подобна жена никога не би поискала да замени своя стар и непотребен съпруг с нов, по-бляскав мъж. Това беше много успокоителна мисъл.

— Ще го погледнем — каза той. — Никога не бива да се казва, че на една кола й е спукана работата, докато не се огледа добре. Може да отидем да я вземем с моя пикап — аз ще те тегля на връщане.

Тази сутрин в „Дамска детективска агенция №1“ не се случваше нищо особено. Маа Макутси смяташе да излезе, за да се позанимае с търсенето на неуловимия замбийски финансист, колкото и малка да беше надеждата за успех, а тъй като вече бяха отговорили на всички писма, маа Рамотсве нямаше много за вършене. Господин Дж. Л. Б. Матекони трябваше да извърши технически преглед на една кола, но това беше несложна работа и можеше спокойно да се остави на чирака. А що се отнася до господин Полопетси, той никога не обичаше да стои с празни ръце и уплътняваше всяка своя свободна минута, като подреждаше из сервиза, премиташе пода или дори лъскаше колите на клиентите. Няколко пъти се случваше след срещата си с маа Рамотсве някои клиент на агенцията да открие, че колата му е била измита и излъскана, докато той е бил зает в кантората. Хората благодаряха за това и то беше още една червена точка за господин Полопетси.

— Представи си само какво би било, ако всички в Ботсуана бяха като него — каза маа Рамотсве на маа Макутси. — Представи си какво благоденствие щеше да цари в страната. Щяхме да сме толкова богати, че нямаше да знаем какво да правим с парите.

— Може ли изобщо човек някога да е толкова богат? — попита маа Макутси. — Та нали винаги има нещо, за което да си похарчиш парите. Повече обувки например.

Маа Рамотсве се засмя.

— В даден момент човек може да носи само един чифт обувки — каза тя. — Богаташите са като всички нас — имат по два крака, с по десет пръста. В това отношение всички сме еднакви.

Маа Макутси не беше съвсем убедена. Човек може да не е в състояние да носи в даден момент повече от един чифт обувки, но това не означава, че не може да носи различни обувки всеки ден или пък един чифт сутринта и друг чифт — следобед. Дали богатите хора правеха подобни неща, питаше се тя. В момента тя имаше само два чифта обувки, макар че смяташе съвсем скоро да се сдобие с още един. Имаше своите обикновени обувки, с които ходеше на работа — кафяви, изкърпвани, чиято подметка беше сменяла толкова пъти, че им беше изгубила сметката; а освен това имаше и специални обувки, зелени от външната страна, поръбени с небесносиньо — обувките, които си беше купила с първите спечелени пари от „Училището по машинопис за мъже Калахари“, парите, които й донесоха такава огромна гордост. От време на време тя слагаше тези обувки, когато ходеше на работа, но и се струваше жалко да ги хаби във всекидневието и затова обикновено ги пазеше за специални случаи, като например уроците по танци. А сега имаше нужда да купи и един чифт по-лъскави обувки, които да носи на работа, като всъщност вече си беше набелязала въпросния чифт в един от магазините. Обувките бяха червени и макар че нямаха цветно бие, бяха украсени с две големи златни токи, които им придаваха авторитетен вид, липсващ на другите й обувки. Това бяха дръзки обувки и тя щеше да ги слага, когато трябваше да се изправя срещу несговорчиви мъже, нещо, което й се налагаше от време на време. Мъжете щяха да остават хипнотизирани от токите и така тя щеше да се сдобива с така нужното предимство, когато си имаш работа с такива мъже.