Алегзандър Смит - Във весела женска компания

За разлика от маа Макутси, и още повече, за разлика от Мотолели, маа Рамотсве не притежаваше автомонтьорски умения. Но няма начин, след като си омъжена за автомонтьор, да не понаучиш това-онова за двигателите, а едно нещо тя знаеше със сигурност — че ако двигателят остане без масло, той спира. Това, което капеше под колата, сигурно беше масло; и тогава тя си спомни. Докато пътуваше на идване, колата здраво се друсна и удари един камък, стърчащ от глината. Тогава тя не му обърна внимание, но сега осъзна какво беше станало. Сигурно камъкът беше пробил масленото корито и маслото просто беше изтекло. Ако дупката не беше прекалено голяма, това би отнело известно време, но щом в крайна сметка остане без масло, двигателят няма избор, освен да спре, също както беше направил нейният тази нощ. А маа Рамотсве знаеше и още нещо: че когато един двигател спре, той е претърпял ужасна повреда. Те двете с маа Макутси биха могли да преживеят дълго време без чай, но моторите, уви, бяха друго нещо.

Тя се обърна с натежало сърце и тръгна по черния път. Оказа се, че е била по-близо до шосето, отколкото си мислеше и след по-малко от петнайсет минути вече стигна до него. Пътят към Лобатсе беше сравнително оживен и не след дълго тя видя фаровете на кола, току-що прехвърлила хълма. След това изгледа един камион, който профуча край нея, и усети с лицето си вихъра след него. Той обаче отиваше в другата посока, към Лобатсе, но сигурно щеше да има автомобили, които да пътуват към Габороне. Тя тръгна да върви.

Лесно беше да вървиш по шосето, по изтъркания асфалт. Този път беше добре поддържан, гладък и не беше трудно човек да напредва по него. Но тя продължаваше да се чувства странно да е толкова самотна в нощта, като всичко наоколо беше потънало в мрак. На какво ли разстояние, питаше се, тя е най-близкото диво животно, което може да поиска да я изяде? Толкова близо до Габороне нямаше лъвове, но ако пътуваш четирийсет мили на изток, положението се променя. А какво би се случило, ако някой лъв тръгне да скита? За един лъв четирийсет мили бяха нищо работа, а след като е изминал толкова път лъвът може да е гладен и да му дойде много добре една вечеря с традиционно телосложение…

Нямаше полза да си мисли за лъвове и затова маа Рамотсве прехвърли мислите си към нещо различно. Незнайно защо започна да си мисли за господин Полопетси, за това как се беше оказал съвсем на място в сервиза. Тя не беше обсъждала положението с господин Дж. Л. Б. Матекони, но смяташе да му предложи да задържат за постоянно новия служител и да го обучат за тази работа. В сервиза просто имаше твърде много неща за вършене и тя започваше да се тревожи, че господин Дж. Л. Б. Матекони е твърде натоварен. Чираците открай време бяха по-скоро грижа, отколкото помощ, а и след като свършеха чиракуването си — ако това изобщо станеше някога, — той трябваше да ги насърчи да идат другаде. По този начин щеше да остане без помощник, освен ако господин Полопетси не останеше. Да не говорим, че той беше подходящ и по една друга причина. Маа Макутси вече го беше използвала за секретарска работа и много похвали уменията му. Той можеше да остане и помощник в детективската агенция, без функциите му да бъдат ясно определени. Да, несъмнено той беше най-добрият възможен избор, онзи инцидент, при който тя го бутна от велосипеда му, се беше оказал щастлива случайност. Ако се замисли човек, животът беше пълен с подобни щастливи случайности. Та нали тя беше закарала малкия си бял микробус в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ — въпреки че спокойно можеше да отиде и в друг сервиз, — и ако не беше отишла там, нямаше да се запознае с господин Дж. Л. Б. Матекони и никога нямаше да се омъжи за него. А ако маа Макутси не си беше търсила работа точно по времето, когато тя основа „Дамска детективска агенция №1“, тя никога нямаше да се запознае с нея и маа Макутси никога нямаше да стане помощник частен детектив. Това беше щастлива случайност. В продължение на няколко минути тя си мислеше какво би се случило, ако беше взела на работа някоя от онези негодни за нищо секретарки, за които й беше разправяла маа Макутси, едно от онези момичета, изкарали едва-едва петдесет процента на заключителните изпити в Ботсуанския колеж за секретарки. Направо не й се мислеше.

Този ред на мисли, колкото и да беше хипотетичен, може би можеше да й създаде някакво занимание през значителна част от пътя, но мислите й бяха прекъснати от бръмченето на автомобил, идващ зад нея, и внезапната светлина от фарове. Маа Рамотсве спря и застана така, че шофьорът да я види в лице.