Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Колата бързо се приближи към нея и маа Рамотсве отстъпи малко назад, когато видя фаровете насреща си. Но продължи да размахва ръка нагоре-надолу, с познатия жест на стопаджиите. Колата мина покрай нея, без да спре, точно както се бе опасявала. Но след това, след като вече я беше отминала и тя се обърна разочарована, стоповете грейнаха в червено и колата спря. Едва повярвала на късмета си, маа Рамотсве се затича към нея.

От прозореца надникна някакъв мъж, чието лице тя не можеше да различи в мрака.

— Накъде отивате, маа?

— Към града, раа — каза тя. — Микробусът ми се развали насред пътя.

— Можете да седнете отзад. Аз пътувам натам.

Тя отвори вратата с благодарност и се настани на задната седалка. Едва сега видя, че в колата има още някой, една жена, която се обърна и я поздрави. Маа Рамотсве почти не успяваше да види чертите на лицето й, което й се струваше смътно познато, макар да не можеше да се сети коя е.

— Много е лошо, когато колата ти се счупи — каза жената. — Щеше да трябва доста път да биете до града.

— Да, щеше — каза маа Рамотсве. — Преди можех да ходя на дълги разстояния, преди години, преди да си купя кола. Но сега…

— Лесно е да забравиш да вървиш — съгласи се жената. — Едно време децата ходеха по десет мили, за да отидат на училище. Помните ли?

— Някои деца още го правят — каза маа Рамотсве.

Поговориха още известно време, установявайки, че са на едно мнение по най-различни теми. В далечината вече се виждаха светлините на Габороне, сияние, което осветяваше небето дори в този късен час. Скоро щяха да си бъдат у дома.

Когато маа Рамотсве се прибра у дома след гостуването къщата на семейство Мокоти, господин Дж. Л. Б. Матекони отдавна спеше дълбоко. А на сутринта, когато той се събуди, маа Рамотсве вече беше станала и се разхождаше в градината, като държеше чаша ройбос. Господин Дж. Л. Б. Матекони стана, изми се и се облече, а след това излезе навън и я завари потънала в мисли пред дървото мопипи.

— Отново е чудесна сутрин — каза той, докато се приближаваше към нея. Тя се обърна към него и се усмихна.

— Винаги съм най-щастлива рано сутрин — каза. — Да стоя тук в градината, да гледам как растенията се събуждат. Много е хубаво.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се съгласи. За него беше трудно да става от леглото толкова рано, колкото нея, но знаеше, че първите няколко часа след изгрев-слънце бяха най-хубавата част от деня, време на свежест и оптимизъм. А той особено обичаше, когато успееше да пристигне в сервиза достатъчно рано, за да усети първите слънчеви лъчи на тила си, докато се труди над някой двигател. Това беше идеалният миг, истинско блаженство за един автомонтьор — да ти е топло (но не прекалено) и достатъчно удобно, докато работиш над двигателя, който ти се опъва. Разбира се, до голяма степен зависеше и от двигателя. Имаше такива, които направо караха човек да се отчае — двигатели с кътчета, до които не можеш да стигнеш, и части, които беше трудно да подредиш наново, — но един двигател, който беше сговорчив , беше истинска радост.

Такъв беше и моторът на белия микробус на маа Рамотсве. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше прекарал доста време в работа над този микробус и смяташе, че вече го познава доста добре. Двигателят му не беше от трудните за поправка, понеже всички важни части можеха да се намерят без особен проблем, но това не можеше да продължава до безкрай, а той не беше сигурен дали маа Рамотсве разбира това. Беше се сблъскал със същия проблем, когато ставаше дума за маа Потоквани и стария минибус, с който тя превозваше сираците. Цяло чудо беше, че возилото продължаваше да върви — а може би не беше чудо, ами неговата непрестанна грижа. Рано или късно обаче човек трябва да си отвори очите за фактите и да приеме, че старият автомобил си е изпял песента. Господин Дж. Л. Б. Матекони разбираше чувството на привързаност, което хората развиваха към своята кола или камион, но за всяко чувство си има място. Ако сме готови да изхвърлим старите дрехи, защо да не изхвърляме старите автомобили, след като вече не могат да вършат работа? Той беше забелязал, че маа Рамотсве с охота изхвърляше неговите дрехи и само с разгорещена защита от негова страна той беше успял да задържи някои от саката и панталоните, които му бяха вършили добра работа и — поне според него — все още не бяха за боклука. Но възраженията му не й бяха попречили да се отърве от няколко чифта панталони (които имаха само по една-две кръпки и според него можеха да изкарат още доста време), от любимия му чифт стари кафяви обувки от нещавена кожа и едно сако, което си беше купил в „Окей базарс“ в Мафикенг с първата си заплата като квалифициран автомонтьор. Искаше му се да я попита как би се почувствала, ако той прерови гардероба й и изхвърли някои от нейните рокли, но си замълча. Така или иначе, въпросът беше напълно хипотетичен; никога не би му хрумнало да направи подобно нещо. А и с готовност си признаваше, че няма и понятие от женското облекло, както би се наложило да признаят на повечето мъже; но въпреки това жените винаги твърдяха, че знаят какви дрехи са подходящи за един мъж тая работа не е много справедлива, мислеше си господин Дж. Л. Б. Матекони, макар че не беше съвсем наясно как човек би могъл да спори по въпроса.