Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Господин Полопетси беше настроен за приказки и сподели с тях мнението си за една реч, която вождът Линчуе беше произнесъл неотдавна в Габороне и която беше породила много спорове във вестниците. Прав ли беше вождът Линчуе? Според господин Полопетси — да. Както каза, той много уважавал вождът Линчуе и според него хората трябвало да обръщат на възгледите му повече внимание. След това господин Полопетси премина към въпроса какво да се направи по отношение на хората, които цапат. В Тлоквенг, където той живееше, вече доста бяха говорили по тоя въпрос и някои хора бяха предложили онези, които хвърлят боклук, да бъдат принуждавани да участват в отряди за събиране на боклука. А ако не искат, да бъдат задължавани да носят на гърба си големи табели, на които пише „Мръсен човек“. Според господин Полопетси това щеше ги научи да не цапат повече.

Маа Рамотсве обаче изпитваше известни съмнения.

— Срамът може да бъде много убедителен начин да се насърчават хората да постъпват правилно — каза тя. — Да, разбирам това. Но не можеш да сложиш табели на хората, на които пише: „Мръсен човек“, защото така другите ще си мислят, че тези хора просто не се къпят. А всъщност те може да се къпят дори много.

— Според мен тези табели са добра идея — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — И на колите трябва да се слагат табели „Опасен шофьор“ например или пък „Любител на високи скорости“. Така хората ще карат по-безопасно според мен.

— Но това би изглеждало малко глупаво, нали? — каза маа Рамотсве. — В крайна сметка всеки ще трябва да носи една или друга табела. На моя гръб ще има надпис „Маа Рамотсве“ или пък може би „Детектив“. А това би било глупаво.

И по-нататък тя си помисли, но не го каза: А на гърба на маа Макутси ще трябва да има табела, на която пише „Деветдесет и седем процента“.

— Аз не съм предлагал такова нещо — каза господин Полопетси докачливо. — Казах само, че хората, които цапат, могат да имат такава табела. И толкова.

Не друг, а господин Дж. Л. Б. Матекони сложи край на спора.

— Вече почти пристигнахме — каза той — нали това е отбивката, по която си тръгнала?

Те намалиха скоростта и господин Дж. Л. Б. Матекони предпазливо пое с пикапа си по черния път. На дневна светлина дупките и пукнатините в земята изглеждаха много по-зле, отколкото нощем. Нищо чудно, че бялото микробусче се беше повредило при тези условия, помисли си маа Рамотсве; камъни, излезли на повърхността при движението на земята, стърчащи остри ръбове, а тук-таме от земята се подаваха паднали клони от дървета, вече покрити със засъхнала червена глина от енергичните бели мравки. А край пътя неголямо стадо домашни животни, скупчили се унило в сянката на едно дърво, наблюдаваха пикапа със скръбни очи.

— Онези животни не са в добро състояние — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Виж на онова как му се четат ребрата.

Маа Рамотсве хвърли поглед на познавач на светлосивата крава и потвърди.

— Болна е. Баща ми щеше да знае какво да се направи в този случай.

— Да, той е разбирал от добитък — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. Разбира се, той не се беше срещал с Обед Рамотсве, но знаеше за славата му на тънък познавач на добитъка. Господин Матекони винаги беше готов да слуша истории за Обед Рамотсве, макар маа Рамотсве да му ги беше разказвала вече много пъти. Той беше чувал как веднъж Обед Рамотсве се срещнал със Серетсе Кхама, когато той отишъл в Мочуди, и дори стиснал ръката на великия мъж. Беше чувал историята за неговата шапка, как я забравил недалеч от площада и някой грижливо я сложил на една стена, където можел пак да си я намери. Освен това беше чувал как веднъж шапката отлетяла, отнесена от пясъчна буря, и се озовала на едно дърво. Имаше много подобни истории и той разбираше колко са важни те и ги изслушваше с търпение и уважение. Живот без истории не би бил никакъв живот. Та нали историите ни свързват един с друг, живите и мъртвите, хората и животните, хората и земята?

Те караха бавно по черния път. След известно време господин Дж. Л. Б. Матекони се обърна към маа Рамотсве.

— Нали каза, че е станало съвсем близо до отбивката? — рече й. — Но сигурно е било по-далеч, отколкото си мислиш.

Разтревожена, маа Рамотсве хвърли поглед през рамо. Сигурна беше, че колата се бе повредила някъде тук, при този завой, където черният път тръгваше в съвършено друга посока. Да, със сигурност мястото беше това, но нямаше следа и от микробуса.

Тя погледна господин Дж. Л. Б. Матекони.