Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Ти си мислиш, че е станало, без да иска — поправи я маа Рамотсве. — Но на мен ми се струва, че свещеникът отлично е знаел какво казва. Нали той беше наясно, че търсиш човек, който вероятно е откраднал голяма сума чужди пари? Нали знаеше това?

— Да, знаеше — потвърди маа Макутси. — Знаеше всичко това.

— Е — каза маа Рамотсве, — според мен този свещеник не е толкова глупав, колкото ти си мислиш. Струва ми се, че той просто е търсил начин да ти съобщи нещо, без да обременява съвестта си. Знаел е, че не бива да разкрива информация, споделена с него поверително, но ако е можел да го стори непряко, както явно е направил, може би не би изпитал чак толкова голяма вина.

— Но нима свещениците мислят по този начин? — попита маа Макутси.

— Несъмнено — отвърна маа Рамотсве. — Едно нещо, което съм научила в тази работа, е, че всички, дори и свещениците, намират начин да ти кажат разни неща, които знаят, че не бива да ти казват направо. А в случая с този свещеник, вероятно той си мисли, че ще е хубаво този мъж да бъде заловен. Именно затова ти е казал всичко, което е знаел, но го е направил по особен, заобиколен начин.

Маа Макутси се замисли.

— Но какво трябва да направим сега, маа? Това стига ли?

— Какво би предложил Кловис Андерсън? — попита маа Рамотсве.

Маа Макутси погледна опърпания екземпляр от „Принципи на работата на частния детектив“. Всъщност тя никога не беше чела книгата от кора до кора, макар да знаеше, че някой ден ще трябва да го стори.

— Той би казал, че никога не бива да забравяме кога трябва да престанем да задаваме въпроси — предположи тя. — А мисля, че казва това, нали?

— Именно! — възкликна маа Рамотсве и продължи: — Според мен на нас тази книга вече изобщо не ни трябва. Мисля, че вече знаем достатъчно, за да започнем да пишем наша книга. Не мислиш ли?

— Да — съгласи се маа Макутси. — „Работата на частния детектив, написана за жени“ от Прешъс Рамотсве и Грейс Макутси. Просто вече я виждам.

— Аз също — каза маа Рамотсве, и сръбна глътка чай. — Това ще е чудесна книга, маа, сигурна съм.

Като награда за успеха на маа Макутси маа Рамотсве я освободи за останалата част от деня.

— Ти се труди усърдно — каза тя на помощничката си. — А сега можеш да излезеш и да похарчиш премията, която ще ти дам.

Маа Макутси не можеше да скрие изненадата си. Работодателката й никога не беше споменавала за премии, но тя беше чувала, че хората, които работят в големи фирми, говорят за тях.

— Да — потвърди усмихната маа Рамотсве и извади кутията, която държеше в най-горното чекмедже на бюрото си. — Ще получим чудесен хонорар за случая със замбиеца. Мисля, че ще бъде кръгло десет хиляди пули. — Тя замълча, наблюдавайки какъв ефект оказаха думите й върху маа Макутси. — Затова твоята премия ще бъде двайсет и пет процента от тази сума, което е…

— Две хиляди и петстотин пули — каза бързо маа Макутси.

— Толкова много? — каза разсеяно маа Рамотсве. — Е, значи ще бъде две хиляди и петстотин пули. Разбира се, ще трябва да изчакаш, докато ни платят, за да ги получиш, но ето ти в аванс петстотин пули.

Маа Макутси прие с благодарност парите и ги пъхна в деколтето си. Вече беше решила какво ще направи с премията, или поне с тази част от нея, и й се струваше, че тъкмо сега му е времето. Тя погледна обувките си, работните си обувки и им се закани с пръст.

— Още един чифт нови обувки? — попита усмихната маа Рамотсве.

— Да — каза маа Макутси. — Нови обувки и няколко нови кърпички.

Маа Рамотсве кимна одобрително. Тя отново се беше замислила за бялото микробусче и тази мисъл заплаши да помрачи настъпилото радостно настроение. Но тя не каза нищо на маа Макутси, която се канеше да си тръгне, за да хване минибуса до магазините. Тя заслужава това щастие, помисли си маа Рамотсве. През толкова много години от живота си не е имала почти нищо. Сега, с школата по машинопис и новата къща и, разбира се, с тази премия животът й непременно щеше да се подобри. Може би щеше да си намери и мъж въпреки че в момента беше прекалено да се иска и това. За нея обаче би било добре да си намери един добър мъж, ако изобщо бяха останали такива — въпрос, относно, който маа Рамотсве започваше да изпитва съмнение. Нали бялото микробусче не беше откраднато от жена? Не може да не е бил мъж. А и този непочтен замбийски финансист — той също беше мъж, нали? На съвестта на мъжете тежаха много неща, помисли си тя; с изключение на господин Дж. Л. Б. Матекони, разбира се, на господин Полопетси и на покойния й баща. Значи все пак се намираха добри мъже, ако човек не се уморява да ги търси. Но къде, питаше се тя, къде бяха всичките тези добри мъже, когато една жена си търси съпруг? Къде би могла маа Макутси да намери добър мъж на нейната възраст, с нейните големи очила и несъвършената й кожа? Нямаше да е лесно, помисли си маа Рамотсве, и по този въпрос нито тя, нито който и да било друг можеше да помогне с много.