Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Ноте бавно пристъпи към нея.

— Казваш, че не си ми била жена? От къде на къде?

— Понеже все още си бил женен, когато се ожени за мене — каза тя. — А това означава, че ти си многоженец, не аз. И полицията трябва да научи не за мен, а за теб. Ти си бил женен за друго момиче и си имал дете от нея, нали? Сега вече знам това.

Ноте застина на място. Тя видя как устната му потрепери, а пръстите му взеха да се движат по странен начин, сякаш се упражняваше на тромпет. За миг тя се запита дали ще я удари, както се беше случвало преди толкова години, но той реши да не го прави. Зад себе си тя чу как господин Дж. Л. Б. Матекони се покашля и шумно изпусна един гаечен ключ — давайки по този начин знак, че е наблизо, че ще се намеси, ако е нужно. А и господин Полопетси беше там, застанал до вратата на сервиза; правеше се, че премита пода, но не ги изпускаше от поглед. Двамата й приятели, тези двама добри мъже, които бяха толкова различни от Ноте: нейният съпруг, истинският й съпруг, и този мил и отзивчив господин Полопетси бяха съвсем наблизо, готови да й се притекат на помощ. Докато те стояха там, Ноте не беше опасен; жестокостта вирее в сенките, в потайните кътчета, а не пред очите на мъже като тях.

Ноте я гледаше с чиста омраза и за миг маа Рамотсве отново изпита страх, но после се овладя и, поемайки дълбоко дъх, пристъпи към него. Вече бяха лице в лице и, когато заговори, не й се налагаше да повишава тон.

— Аз те обичах — каза тя, достатъчно високо, за да чуе той всяка дума. — Но ти не беше за мен. Сега всичко това е в миналото. Аз не те мразя, Ноте Мокоти, и… — тя млъкна. Трудно беше да изрече това, но тя знаеше, че е длъжна. — Искам да си идеш с мир. Това е всичко.

И го каза на сетсуана, двете простички думи, които означаваха „Върви си в мир“ — „Върви бавно“.

След това тя бръкна в джоба на полата си и извади неголям плик. В него имаше малко пари — в никакъв случай не десет хиляди пули, но дребна сума, с която да му помогне.

— Не те мразя, Ноте Мокоти — повтори тя. — Това е дар от мен. За да ти помогна. А сега си върви, моля те.

Ноте гледаше плика, който тя му подаваше. За миг се поколеба, но после протегна ръка и го взе. Продължи да я гледа.

— Благодаря ти — каза, обърна се и си тръгна. Но след няколко крачки спря и отново се обърна с лице към нея. Тя си помисли, че ще каже нещо, а и имаше неща, които й се искаше да беше казал, но той не продума, а си тръгна и я остави, изправена пред сервиза, под следобедното слънце, чиито лъчи прежуряха върху лицето й. Тя се обърна и видя господин Дж. Л. Б. Матекони, който бавно се приближаваше към нея, като бършеше ръцете си с омазнен парцал; а господин Полопетси, с метлата в ръце, беше съвсем неподвижен, вече дори и не се преструваше, че работи. Искаше й се да заплаче, но нямаше сълзи, понеже ги беше проляла преди много години и сега, в тази част от живота си и за тази конкретна мъка беше стигнала отвъд сълзите. Да, можеше да се разплаче за своето бяло микробусче, за всичките перипетии, през които беше преминало, но вече не можеше да лее сълзи за мъж, на когото беше казала завинаги „сбогом“.

— Готово — каза маа Рамотсве, поднасяйки към устните си чашата ройбос. — Свърши се с тази работа. Край на Ноте Мокоти. Край на търсенето на приятеля ни от Замбия. Всичко е уредено. С изключение на едно нещо.

— Какво, маа? — попита маа Макутси.

— Чарли — отвърна маа Рамотсве. — Какво ще правим с Чарли?

Маа Макутси вдигна чашата си и погледна над ръба маа Рамотсве.

— А защо мислиш, че този въпрос все още не е уреден? — попита тя.

— Ами че него го няма — каза маа Рамотсве. — Не се е върнал на работа. Следователно все още е с онази жена.

Маа Макутси остави чашата на бюрото и взе да разглежда ноктите си.

— Чарли ще се върне съвсем скоро — каза тя. — Или утре, или в началото на другата седмица. Аз се погрижих за тоя въпрос, понеже си казах, че в момента ти имаш достатъчно други грижи.

Маа Рамотсве се намръщи. Понякога методите на маа Макутси бяха доста нетрадиционни и тя се питаше до какви ли средства бе прибягнала, за да се оправи с Чарли.

— Не се тревожи — каза маа Макутси, долавяйки тревогата на работодателката си. — Подходих много тактично. И според мен той ще се върне веднага след като напусне онази фльорца, което според мен ще стане съвсем скоро.

Маа Рамотсве се засмя.

— Откъде знаеш, че ще я напусне? Да не би просто да се надяваш, че ще му дойде акълът в главата?

— Това момче няма кой знае колко акъл — каза маа Макутси. — Не, мисля, че съвсем скоро мъжът на онази жена ще го убеди да се върне. Нали разбираш, аз му се обадих по телефона. Успях да взема номера му от съдържателката на нелегалния бар, която живее в къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони. След това се обадих на съпруга в Йоханесбург и му казах, че според мен трябва да знае, че жена му си има вземане-даване с един младеж. Той каза, че ще дойде в Габороне и ще сложи тоя младеж на мястото му. А аз му казах, че Чарли не бива да пострада; нужно е само да го посплаши и да му каже да се върне на работа. Разбира се, на него хич не му се щеше, но аз му казах, че ако не го направи, ще трябва да си търси друга жена. Казах му, че ако обещае да не закача Чарли, аз ще се погрижа Чарли да престане да се среща с жена му.