Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Значи сте честен човек — каза маа Рамотсве. — А защо сте били в затвора? Има ли честни хора там?

Тя зададе въпроса, без да помисли, и веднага след това осъзна, че е прозвучал много грубо; сякаш подлага под съмнение думите на събеседника си.

Той обаче явно нямаше нищо против.

— Не ме изпратиха в затвора заради непочтеност — каза той. — Но впрочем, в затвора има честни хора. Там има някои много непочтени хора, а също така и много лоши хора. Но има и такива, които са вътре заради други неща, които са направили.

Те мълчаха и го чакаха да продължи, но той не го стори.

— Е — поде маа Рамотсве, — а вие какво направихте, раа? Какво сте направили, че да ви пратят в затвора?

Господин Полопетси погледна ръцете си.

— Пратиха ме в затвора заради една злополука.

Маа Макутси се извърна, за да го погледне.

— Злополука ли? Изпратили са ви вместо някой друг?

— Не — отговори мъжът. — Пратиха ме в затвора, понеже стана една, когато аз отговарях за нещо. Аз бях виновен и един човек загина. Беше нещастен случай, но те казаха, че е нямало да се случи, ако съм бил по-внимателен.

Вече наближаваха Тлоквенг и маа Рамотсве трябваше да попита мъжа как да стигнат до къщата му. Той посочи към един прашен страничен път, буквално изровена пътека, и тя пое по нея с малкия бял микробус, като се опитваше да избягва по-големите дупки. Ако в Тлоквенг имаше машина за трамбоване, значи тя рядко си правеше труда да минава насам.

— Пътят ни не е много добър — каза господин Полопетси. — Когато вали, всички дупки се пълнят с вода и ако искаш, можеш дори да ловиш риба.

Маа Макутси се засмя.

— И аз съм живяла преди до един такъв път — каза тя. — Знам какво е.

— Да — потвърди господин Полопетси. — Не е лесно. — Той замълча и посочи към една къща недалеч от пътя. — Ето го моят дом.

Беше обикновена къща с две стаи и маа Рамотсве видя, че има нужда от боядисване; долната половина на външните стени беше изпръскана със засъхнала червеникава кал при последните дъждове. Малкото дворче бе добре преметено, което говореше, че за него се грижи съвестна жена, а в единия край имаше кокошарник, също спретнат и чист.

— Много чисто и подредено място — каза маа Рамотсве. — Хубаво е да се види така добре поддържана къща като тази.

— Дължи се на жена ми — каза господин Полопетси. — Тя поддържа къщата толкова чиста.

— Сигурно се гордеете с нея, раа — каза маа Макутси.

— И тя сигурно се гордее с вас — допълни маа Рамотсве.

За миг настъпи мълчание. След това господин Полопетси попита:

— Защо казвате това, маа?

— Защото вие сте добър човек — каза тихо маа Рамотсве. — Ето защо го казвам. Може да сте били в затвора две години, но аз виждам, че сте добър човек.

Оставиха господин Полопетси в дома му и потеглиха обратно по изровения път. Колелото все още беше отзад в микробуса и маа Рамотсве се беше разбрала с господин Полопетси на следващия ден да го занесе някъде да го поправят и да му го докара обратно, като стане готово. Когато той слезе от микробуса, тя му предложи пари като компенсация за злополуката, но той поклати глава.

— Аз виждам кога едно нещо е случайна злополука — каза той. — А хората не бива да бъдат обвинявани заради случайни злополуки. И това го знам.

Тя не настоя. Мъжът си имаше гордост и би било невъзпитано да настоява. Ето защо те се разбраха за колелото и тя го остави пред къщата. По обратния път двете мълчаха почти през цялото време. Маа Рамотсве си мислеше за господин Полопетси, за къщата му и за унижението, което беше преживял. Вероятно именно затова се беше разплакал след сблъсъка им; просто поредната беда, която трябваше да изтърпи. Разбира се, те бяха чули само неговата версия на историята за хвърлянето му в затвора. Но нали в Ботсуана не пращат хората в затвора за нищо? Тя знаеше, че ботсуанците могат да се гордеят със своята правосъдна система — със съдиите си, които не се кланят на никого, които не се боят да критикуват правителството. Имаше толкова много страни, в които това не можеше да стане, в които съдиите биваха заплашвани или пък назначавани измежду онези, които са лоялни на управляващата партия, но в Ботсуана никога не беше ставало така. Ето защо тези съдии за нищо на света не биха пратили в затвора един човек, ако не заслужава наказание, нали така?

Маа Макутси се тревожеше да не закъснее за курса по машинопис, който трябваше да започне в седем часа, и затова те не се помайваха по обратния път, макар че леко се отклониха, за да минат покрай къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони — или по-скоро къщата, на която собственик беше господин Дж. Л. Б. Матекони, но в която сега живееше наемател. Сребристият мерцедес продължаваше да стои отпред.