Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Дали тя живее в тази къща? — попита маа Макутси. — На жена ли е дал под наем къщата господин Дж. Л. Б. Матекони?

— Не — отговори маа Рамотсве. — Даде я под наем — при това забележи, без да ме попита! — на един мъж, чиято кола поправяше. Не го познавам много добре, но каза, че винаги си плащал сметките.

— Много странно — отбеляза маа Макутси. — Ще трябва да проучим по-добре тоя въпрос.

— На всяка цена — съгласи се маа Рамотсве. — Какви ли не загадки се случват в живота ни, маа Макутси, с разните там богати жени, които карат сребристи коли, с велосипеди, тикви и всичко останало, та ще трябва да ги разплетем всичките.

Маа Макутси доби озадачен вид.

— Тикви ли? — попита тя.

— Да — потвърди маа Рамотсве. — Има и една тиквена загадка, но сега нямаме време да говорим за нея. Ще ти разкажа всичко някой друг път.

Същата вечер маа Макутси не можеше да си избие тиквите от главата и именно това беше една от думите, която даде на своите курсисти да пишат. Тя провеждаше курса си няколко пъти седмично в една църковна зала, която наемаше специално за целта. „Училището по машинопис за мъже Калахари“, в което се приемаха само господа, основаваше своето съществуване върху предположението, че обикновено мъжете не могат да пишат на машина много добре, но се страхуват да си признаят този факт. И макар че бе напълно възможно да се запишат в някой от вечерните курсове, организирани от Ботсуанския колеж за секретарки, повечето от тях не го правеха от срам. Никой мъж не искаше жените да го задминат с уменията си в печатането, както със сигурност щеше да се случи. Ето защо дискретните курсове на маа Макутси се бяха оказали крайно популярни.

Сега тя стоеше пред своя курс от петнайсет мъже, всичките ентусиазирани да овладеят майсторството на машинописа, и всичките напредващи, пък макар и с различно темпо. Класът вече беше усвоил позицията на пръстите, беше минал през по-простите думи, с които започват всички тук, там, поп, боб и т.н. и вече беше готов за задачи за по-напреднали.

— Тиква — извика маа Макутси и клавишите мигом затракаха. А после тя продължи: — Кратуна. — И след това добави: — И я напишете с „а“, а не с „ъ“.

Една-две клавиатури спряха, а след това пак затракаха, но на нов ред.

Маа Рамотсве смяташе вечерта да попита господин Дж. Л. Б. Матекони за неговия наемател, но вкъщи трябваше да се върши какво ли не, тъй като децата искаха първо едно, после друго, а и Роуз остана до късно, за да говори с нея за болното си дете. Ето защо към девет часа, когато тенджерите и тиганите бяха измити и вече бяха приготвени и опаковани сандвичите, които децата щяха да вземат в училище на следващия ден, маа Рамотсве беше твърде уморена, за да започва нов разговор, още по-малко пък такъв, който можеше да накара господин Дж. Л. Б. Матекони да се почувства неудобно. И така, двамата си легнаха, тя почете едно списание няколко минути, докато накрая, почти задрямала, го остави и угаси лампата.

Едва на следващата сутрин, когато господин Дж. Л. Б. Матекони влезе в кантората за сутрешната си чаша чай, тя можа да отвори дума за това, което двете с маа Макутси бяха видели предната вечер. Разбира се, вече му беше разказала за инцидента и той заръча на чираците си да поправят велосипеда още същата сутрин.

Като чу това, маа Рамотсве изрази съмненията си дали ще могат да се справят както трябва.

— Много са непохватни с всякакви машинарии — каза тя. — Ти самият си ми го казвал. Пък и всички сме го виждали с очите си. Не искам съвсем да разнебитят колелото на горкия човек.

— Та това е само едно колело — успокои я господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не е мерцедес.

И ето че сега, докато тя подаваше на господин Дж. Л. Б. Матекони пълната догоре чаша с чай от ройбос, отново стана дума за мерцедеси.

— Двете с маа Макутси видяхме един мерцедес вчера — поде тя, като погледна към маа Макутси за потвърждение. — Той спря току пред сервиза.

— О, да — каза господин Дж. Л. Б. Матекони с тон, който не показваше кой знае каква заинтересованост. — В наше време има много мерцедеси. Човек ги вижда през цялото време. Какъв беше по-точно?

— Сребрист — обади се маа Макутси.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Това му е цветът. Има и сребристи тойоти. Много коли са сребристи. Питах какъв модел е бил.

— Беше мерцедес „Е класа“ — каза маа Рамотсве.

При тези думи маа Макутси вдигна учудено поглед, а после го сведе засрамена. Разбира се, именно такива подробности трябва да забелязва един детектив, както и бе сторила маа Рамотсве. Докато тя, маа Макутси, най-обикновен помощник-детектив, не беше забелязала нищо, освен цвета.