Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Мъжът поклати глава и избърса сълзите си с опакото на дланта.

— Нищо ми няма — каза. — Пораздрусах се, но нищо ми няма.

— Аз гледах другаде — каза маа Рамотсве, като посегна да хване ръката му. — Много глупаво от моя страна. Бях си отместила погледа от пътя, а после изведнъж ви видях.

Мъжът не каза нищо. Обърна се към велосипеда си и го вдигна. Предното колело, което явно беше попаднало в изровен коловоз на пътя, беше леко изкривено, а кормилото стоеше под необичаен ъгъл. Той огледа колелото, без да каже нищо, а след това се опита да изправи кормилото, но не успя.

Маа Рамотсве се обърна и направи знак на маа Макутси да излезе от микробуса. Тя беше стояла настрани, както поради чувство за такт, така и понеже се срамуваше, но сега се приближи към тях и отправи съчувствени думи към мъжа.

— Ще ви закарам там, където отивате — продължи маа Рамотсве. — Можем да сложим колелото отзад в микробуса, а после ще ви закарам, където отивате, където и да е.

Мъжът се обърна и махна с ръка към Тлоквенг.

— Живея ей натам. Предпочитам сега да се върна у дома. Не искам да ходя там, накъдето бях тръгнал.

Вдигнаха заедно колелото и го сложиха отзад в микробуса. След това маа Рамотсве и маа Макутси се качиха в малкия бял микробус от едната страна, а мъжът — от другата. След като тримата се настаниха в кабината, едва остана място маа Рамотсве да сменя скоростите и всеки път, когато го правеше, тя смушкваше маа Макутси в ребрата.

— Микробусът не е голям — каза ведро маа Рамотсве на пътника. — Но винаги върви. Като нищо ще ни закара до Тлоквенг.

Тя погледна косо мъжа. Изглеждаше към петдесетгодишен. Помисли си, че има приятно лице; интелигентно лице, може би лицето на учител или на висш чиновник. Освен това говореше хубаво, произнасяше ясно всяка дума, така, сякаш наистина я мисли. В днешно време толкова много хора говорят небрежно, помисли си тя, навървят думите една след друга така, че понякога е трудно да разбереш какво казват. Така беше и с онези, които говореха по радиото, така наречените диджеи, които приказваха така, все едно имаха хълцавица. Сигурно си мислеха, че така е модерно; че кара хората да ги харесват повече, което може и да беше вярно, ако ставаше дума за почитатели, захласнати по звездите, в чиито глави не се въртеше нищо друго, но за нея всичко това звучеше абсурдно.

— Ще уредя да поправят велосипеда ви — каза тя на мъжа. — Ще стане като нов. Обещавам ви.

Мъжът кимна.

— Аз самият не мога да платя — каза той. — Нямам пари за това.

Маа Рамотсве кимна. И тя си беше помислила същото. Въпреки целия напредък на Ботсуана и въпреки благоденствието, което бяха донесли на страната диамантите, все още имаше много, много бедни хора. И не биваше те да бъдат забравяни. Но защо този мъж, който изглежда беше образован, нямаше работа? Тя знаеше, че има много хора, които не могат да си намерят работа, но обикновено те нямаха никакви умения. А този мъж явно не беше от тях.

И ето че маа Макутси зададе въпроса, който се въртеше в главата й. Тя си беше мислила същото като маа Рамотсве. Забеляза противоречието между всички онези неща, които говореха за бедност — нещо, което маа Макутси чудесно познаваше, — и говора на образован човек. Освен това бе забелязала, че ръцете на мъжа са грижливо поддържани. Това не бяха ръцете на черноработник или пък на човек, който обработваше земята. Беше виждала такива ръце по време на курсовете по машинопис в нейното „Училище по машинопис за мъже Калахари“. Мнозина от курсистите й, които работеха в канцеларии, имаха подобни ръце.

— В канцелария ли работите, раа? — попита тя. — А може ли да ви попитам и как се казвате?

Мъжът я погледна за миг, а после се обърна настрани.

— Казвам се Полопетси — каза. — Не, нямам работа. Търся си, но никъде не искат да ме вземат.

Маа Рамотсве се намръщи.

— Сега е трудно — каза тя. — Сигурно живеете тежко. — Тя замълча за миг. — А какво работехте преди?

Господин Полопетси не отговори веднага и въпросът сякаш увисна във въздуха. Накрая той заговори.

— Бях в затвора две години. Излязох преди шест месеца.

За миг бялото микробусче се отклони едва забележимо от пътя си.

— И никой не иска да ви вземе на работа, така ли? — попита маа Рамотсве.

— Не искат — отвърна той.

— И вие винаги им казвате, че сте лежали в затвора? — намеси се маа Макутси.

— Казвам им — рече господин Полопетси. — Аз съм честен човек. Не мога да ги лъжа, като ме питат какво съм правил предната година. Не мога да им кажа, че съм бил в Йоханесбург или някъде другаде. Не мога да им кажа, че съм работил.