Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Тя реши да изрече на глас безпокойствата си пред маа Рамотсве.

— Ами господин Дж. Л. Б. Матекони? — попита. — Той ще пие ли…

— Ройбос — рече бързо маа Рамотсве. — Това е най-полезният чай за един мъж. Всички го знаят. Той ще пие ройбос.

— Ами чираците?

Маа Рамотсве извъртя иронично очи нагоре.

— Може би те също трябва да пият ройбос — каза тя. — Макар че, бог ми е свидетел, няма да им помогне много.

След като бяха взети тези решения, маа Макутси отвори чайника и под погледа на маа Рамотсве сложи в него известно количество от своя чай, своя обикновен чай. След това тя извади чайника на маа Рамотсве, който изглеждаше доста очукан редом с нейния прекрасен нов чайник, и сипа в него правилното количество ройбос. Без да говорят, те изчакаха водата да заври, всяка насаме с мислите си. Маа Макутси си мислеше с облекчение колко благородно беше реагирала маа Рамотсве на нейното признание, което толкова приличаше на нелоялна постъпка, та дори на предателство. Нейната работодателка го беше приела толкова леко, че тя усети прилив на благодарност. Без съмнение, маа Рамотсве беше една от най-чудесните жени в цяла Ботсуана. Маа Макутси открай време си знаеше това, но ето че пореден пример говореше за нейната способност да проявява разбиране и съчувствие. А от своя страна, маа Рамотсве си мислеше каква вярна и прекрасна жена е маа Макутси. Други служители щяха да се оплакват или да мрънкат за това, че трябва да пият чай, който не харесват, но тя не беше промълвила и дума. И нещо повече, беше си дала вид, че харесва това, което са й предложили, така, както възпитаният гост яде или пие всичко, което домакинът е сложил на масата. Това беше още едно свидетелство за същите тези качества, които явно си бяха проличали в Ботсуанския колеж за секретарки и бяха довели до изумително високите й оценки. Несъмнено маа Макутси беше истинско съкровище.

След като чаеният проблем бе разрешен така тактично, през останалата част от деня маа Рамотсве и маа Макутси продължиха да търсят информация за изчезналия замбиец. Все още се намираха в етапа от работата, който се провеждаше зад бюро; те знаеха, че след някой и друг ден щеше да се наложи да излязат и да потърсят хора, които биха могли да им дадат информация, разбира се, освен ако някое от писмата, които маа Макутси написа, или някой от телефонните разговори на маа Рамотсве не доведеше донякъде. В пет без четвърт, когато следобедната жега поотмина и небето над Калахари започваше да аленее, маа Рамотсве обяви, че макар формално да остават петнайсет минути до края на работния ден, те са свършили толкова работа, че могат спокойно да приключат, без да ги гризе съвестта.

— Звъннах на толкова хора — каза тя. — Вече просто не мога да говоря.

— И има ли някаква надежда да го открием? — попита скептично маа Макутси.

Маа Рамотсве никога не се предаваше.

— Разбира се, че има — каза тя. — Дори досега да не сме открили нищо конкретно, всяка крачка по пътя ни приближава с една стъпка до решението. Та нали господин Андерсън казва, че ако в някое разследване трябва да бъдат зададени сто въпроса, ти трябва да ги зададеш всичките до един и така ще постигнеш нещо, дори да не получиш отговор. Точно така е написал.

— Трябва да е прав — каза маа Макутси. — Но аз се съмнявам, че някога ще намерим този мъж. Той е прекалено хитър. Не е от тези, които се хващат лесно.

— Но ние също сме хитри — каза маа Рамотсве. — По петите му са тръгнали две хитри жени, а той е само един мъж. При тези обстоятелства никой мъж не може да се изплъзне.

Маа Макутси явно все още се съмняваше.

— Дано да си права, маа — каза тя.

— Права съм — рече просто маа Рамотсве. И след като направи това заключение, тя стана и започна да си събира нещата. — Мога да те закарам до вкъщи — предложи. — В тази посока съм.

Те заключиха кантората и заобиколиха постройката до мястото, където под акацията ги чакаше малкият бял микробус. Маа Макутси се настани на мястото на пътника, до маа Рамотсве, която си сложи колана и завъртя стартера. В този миг обаче маа Макутси внезапно сграбчи ръката й и й посочи към нещо, което се случваше пред сервиза.

На пътя тъкмо спираше голям сребрист мерцедес. Прозорците на автомобила бяха леко затъмнени, но зад волана се различаваха очертанията на жена. Веднага след като колата спря, Чарли, единият чирак, се появи пред сервиза, измина с нехайно полюшване разстоянието между сградата и пътя и небрежно се настани на свободната седалка на скъпата кола.