Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Маа Рамотсве погледна маа Макутси. Явно и двете си мислеха едно и също; същата сутрин Чарли беше извадил пачка банкноти и маа Макутси бе направила проницателното предположение, че той се среща с богата жена. Е, добре. Ето я пред тях богатата жена в богаташката си кола и Чарли, който си тръгваше с нея в края на работния ден. Всичко това можеше да се изтълкува само по един начин.

— Я виж ти! — възкликна маа Макутси. — Значи такава била работата.

Маа Рамотсве още гледаше изумена към пътя.

— Кой би си помислил, че това глупаво момче ще се хване с такава жена? Кой би си помислил!

— Ами да, има такива жени — каза маа Макутси, като в гласа й звучеше отчетлива нотка на неодобрение. — Викат им „мамчета“. Понеже отмъкват младежи от момичетата на тяхната възраст. Просто ги отмъкват.

— Значи тази жена е мамче — каза маа Рамотсве. — Много интересно. — Тя замълча за миг, а сетне се обърна към маа Макутси и рече: — Струва ми се, че се налага да поработим още малко. Мисля, че трябва да проследим тази кола, само да видим къде отиват.

— Чудесна идея — каза маа Макутси. — Нямам нищо против да поработим.

Луксозната сребриста кола се отправи към града и веднага след това малкият бял микробус се измъкна от мястото си край сервиза и потегли след нея, макар и на порядъчно разстояние. За такава мощна кола мерцедесът вървеше доста бавно; както би забелязала маа Рамотсве, повечето от хората, които караха мерцедес, явно все бързаха за някъде, но шофьорът на тази кола, жената, която бяха зърнали съвсем бегло, явно нямаше нищо против да се тътри.

— Хич даже не бърза — каза маа Рамотсве. — Сигурно си говорят.

— Представям си го — рече със сериозно изражение маа Макутси. — Той сигурно й разправя някоя измишльотина за нас, маа. А тя се залива от смях и го подкокоросва.

Когато стигнаха до стария универсален магазин „Гейм“, сребристата кола внезапно зави към Селцето и тръгна по „Оди драй“. След като понамали скоростта си, за да не би случайно чиракът да се обърне и да ги види, малкият бял микробус продължи на безопасна дистанция, мина след другата кола покрай училището и новите апартаменти, докато не стигнаха до портите на университета. И тук ги чакаше изненада: вместо да завие наляво, откъдето се стигаше до града, сребристата кола продължи надясно, към затвора и стария Габоронски клуб.

— Много странно — отбеляза маа Макутси. — Щях да предположа, че отиват на някое място като хотел „Сън“. Накъде ли са се запътили?

— Може би тя живее там — каза маа Рамотсве. — Но съвсем скоро ще разберем.

Маа Рамотсве се обърна към маа Макутси и й се усмихна съзаклятнически. Двете жени явно се забавляваха. Нямаше никаква сериозна причина да проследят чирака и тази жена. Всъщност, ако бяха спрели за миг и се бяха замислили какво правят, щеше да се наложи да признаят, че ги движеше единствено лекомислено любопитство, та дори желание да си пъхнат носа в чуждите работи. И това беше интересно, интересно като прясна клюка. Ако Чарли излизаше с по-възрастна жена, щеше да е крайно любопитно да видят що за жена е тя. Макар че май нямаше съмнение в това, помисли си маа Рамотсве.

— ​Какво ли би си рекъл за нас господин Дж. Л. Б. Матекони? — закиска се маа Макутси. — Дали би одобрил?

Маа Рамотсве поклати глава.

— Би казал, че сме две жени, които се месят в чуждите работи — каза тя. — А и според мен той би бил по-заинтригуван от мерцедеса, отколкото от хората в него. Така е при автомонтьорите. Те си мислят…

Тя не завърши изречението. Сребристата кола вече приближаваше към стария Армейски клуб на Ботсуана и забавяше ход. След това се включи мигач и колата зави през портала — през портала на къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони.

Щом видя колата да завива, маа Рамотсве завъртя волана толкова рязко, че маа Макутси извика уплашено. В този миг един велосипедист, който идваше срещу тях, също се отклони от пътя си и закриволичи и се прекатури, за да избегне сблъсъка с микробуса. Маа Рамотсве спря и излезе от колата.

— О, раа — извика тя, като тичаше към падналия мъж. Толкова съжалявам, раа.

Мъжът се изправи и изтупа праха от панталоните си. Движенията му бяха грижливи, внимателни, като на човек, който е свикнал да носи скъпи дрехи, но всъщност дрехите му бяха износени и изпомачкани. После той вдигна глава и маа Рамотсве видя, че очите му бяха пълни със сълзи.

— О, раа — каза тя. — Пострадахте заради мене. Толкова съжалявам. Ще ви заведа право при лекаря.