Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Че аз нямам намерение да ограбвам банка — каза маа Рамотсве, развеселена от това предположение.

— Само те предупреждавам, маа — рече той небрежно, прибирайки пачката банкноти в джоба на гащеризона си с явно показен жест. После излезе, все така тътрейки крака, като взе да подсвирква отново.

Маа Макутси погледна към маа Рамотсве.

— Я виж ти! — възкликна тя. — Какво представление!

— Върти му се нещо в главата — каза маа Рамотсве. — Откъде щеше да има толкова пари, ако не се е хванал с нещо? Как мислиш, дали не ги е взел назаем от някого, от някой глупак, който не знае що за стока са младите?

— Нямам представа — каза маа Макутси. — Но видя ли му физиономията? Видя ли колко беше доволен от себе си? И забеляза ли, че беше обул една бяла и една кафява обувка? Забеляза ли?

— Опасявам се, че не — каза маа Рамотсве. — Какво ли означава това?

— Означава, че има два чифта обувки — отвърна маа Макутси през смях. — Или пък че си мисли, че е много модерен. Според мен причината е, че се мисли за много модерен.

— Той не е лошо момче по душа — каза маа Рамотсве. — Само трябва малко да порасне, нали?

— Не — каза маа Макутси. Тя замълча за миг, преди да продължи: — Знаеш ли, маа? Аз си мисля, че той се среща с някоя богаташка. Според мен си е намерил жена, която да му дава пари. Това ще обясни парите, но ще обясни също и модерните обувки, брилянтина в косата му и изобщо цялото му самодоволство. Точно това е станало, мен ако питаш.

Маа Рамотсве се засмя.

— Горката жена! — каза тя. — Жал ми е за нея.

Маа Макутси беше на същото мнение, но тя изпитваше загриженост и за момчето. Той беше най-обикновен младеж, при това крайно незрял, и ако тази жена беше много по-възрастна от него, може би по някакъв начин се възползваше от него. Не беше хубаво един младеж да бъде глезен по такъв начин от някоя отегчена богаташка. Не някой друг, а той щеше да страда, когато цялата работа свършеше, както несъмнено щеше да стане. И въпреки всичко тя харесваше двамата чираци, или поне изпитваше някакво чувство за отговорност към тях; може би отговорността, която по-голямата сестра изпитва по отношение на братчето си. Може то да е глупаво и заради глупостта си да се забърка в какви ли не неприятности, но си остава по-малкото й братче и трябва да бъде защитавано.

— Мисля, че трябва да държим положението под око — каза тя на маа Рамотсве. И маа Рамотсве кимна в знак на съгласие.

— Ще измислим нещо — рече тя. — Но ти си права, не искаме този младеж да пострада. Трябва да измислим нещо.

Тоя ден трябваше да свършат доста работа. Няколко дни преди това бяха получили писмо от една адвокатска кантора в Замбия с молба да окажат помощ при издирването на някакъв финансист от Лусака. Той беше изчезнал при съмнителни обстоятелства: във финансите на фирмата зееше огромна липса и логичното заключение бе, че той е взел парите. Обикновено маа Рамотсве не обичаше да се занимава с подобен вид проблеми; „Дамска детективска агенция №1“ предпочиташе да разследва по-битови въпроси, но бе въпрос на професионално достойнство да не се връща никой клиент, разбира се, ако не си го заслужаваше. А да не забравяме и финансовата страна. Подобен вид работа се заплащаше добре, а трябваше да се мисли за режийните — заплатата на маа Макутси, разходите около шофирането на малкия бял микробус, пощенските разноски, като това бяха само някои от нещата, които всеки месец поглъщаха голяма част от печалбите.

Смяташе се, че финансистът е в Ботсуана, където имаше роднини. Разбира се, най-напред трябваше да се обърнат тъкмо към тях, но къде ли бяха? Адвокатите не знаеха имената им, а това означаваше, че маа Рамотсве и маа Макутси трябваше да поразпитат между замбийците в Габороне. Лесно е да се каже, но невинаги е лесно да накараш чужденци да говорят за свои съграждани, още по-малко пък, когато някой от тях е загазил. Те знаеха, че такава солидарност не е редна, особено като ставаше дума за злоупотреба с пари, но въпреки това го правеха. Ето защо им предстоеше да звънят на много хора, за да видят дали някой е готов да хвърли светлина. Трябваше също да се напишат писма до цял куп хотели, за да ги питат дали са виждали човека на снимката, която им изпращаха. Всичко това искаше време и те работиха неуморно до десет часа, когато маа Рамотсве, тъкмо привършила неудовлетворителен телефонен разговор с една крайно нелюбезна замбийка, остави слушалката, протегна се и обяви, че е време за сутрешния чай.

Маа Макутси се съгласи.