Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Изпаднала в дълбок размисъл над различните предположения, маа Рамотсве се сепна. Богослужението продължаваше и в този миг преподобният Тревър Муамба се възкачваше на амвона. Тя прогони от главата си всякакви мисли за тикви и се заслуша в неговите думи. Той ги беше венчал под дървото във Фермата на сираците преди няма и шест месеца, в онзи ден, който оставаше запечатан в паметта й до последната минута: песента на детските гласове; балдахинът от листа над главите им; усмивките на всички присъстващи и отекващите думи, белязали началото на нейния семеен живот с прекрасния човек господин Дж. Л. Б. Матекони, великолепният автомонтьор, който сега беше неин съпруг.

Преподобният Тревър Муамба огледа енориашите и се усмихна.

— Имаме гости — каза все така усмихнат. — Моля ви, станете и ни кажете кои сте.

Всички се огледаха. И ето че петима души, седнали сред останалите, се изправиха. Един по един те казаха кои са, а всички се обръщаха, за да ги видят.

— Аз съм Джон Нгуеня, от Мбабане в Свазиленд — каза един пълен мъж с перленосив костюм. Той се поклони леко и в отговор хората заръкопляскаха, а след това се обърнаха, за да разгледат следващия гост. Един по един те всички разкриха кои са — двама мъже, единият от Франсистаун, а другият от Бризбейн, и две жени — от Конкорд, Масачусетс, и от Йоханесбург. Всички те бяха приветствани тържествено, но с много топлота. Никой не правеше разлика между онези, които бяха от Африка, и онези, които не бяха. Маа Рамотсве забеляза, че американката беше облечена с рокля с тиквен цвят. И щом го забеляза, тя мигом се сгълча наум. Сега беше време за братство между хората, а не да се мисли за тикви.

Тревър Муамба намести очилата си.

— Братя и сестри — започна той, — добре сте дошли сред нас. Откъдето и да идвате, вие сте добре дошли.

Той хвърли поглед към бележките пред себе си.

— Понякога ме питат защо по света има толкова много страдание и не противоречи ли това на вярата, която ние имаме в човеколюбивия Творец. Това възражение се изтъкване от скоро. Мнозина са го отправяли към хората, които изповядват някаква вяра, и често не са приемали отговорите. Това не е достатъчно, казват те. Отговорите ви не са убедителни. Но защо тези хора си въобразяват, че можем да обясним всяка загадка? Съществуват загадки, които не подлежат на обясняване. Подобни загадки се явяват всеки ден.

„Да — помисли си маа Рамотсве. — Точно такава една загадка се яви сутринта на «Зебра драйв». Как може човек да обясни изчезнали панталони и появила се отникъде тиква?“ Тя отново се сепна. Не беше редно по този начин да слуша Тревър Муамба.

— По света има и много други загадки, които не можем да обясним и които трябва да приемем. Аз например си мисля за загадката на живота. Учените знаят много за живота, но не знаят как да породят онази искра, която представлява отликата между живот и неговото отсъствие. Тази частица, този електрически ток е загадка за тях, независимо от огромните им познания за това как функционира животът и как продължава. Ето защо ние трябва да приемем, че на света има загадки, които просто не можем да разберем. Не е ли тъй? Тези неща просто съществуват. Те са отвъд нашето познание.

„Загадката на живота! — помисли си маа Рамотсве. — Загадката на тиквите. Защо тиквите имат такава форма? Защо месото им е такова на цвят? Може ли някой да обясни това, или просто трябва да го приемем като факт?“ И отново тя се опита да обуздае мислите си и да се съсредоточи върху думите на Тревър Муамба.

— Така е и със страданието. Може да ни се вижда загадка това, че има страдание в един свят, в който ние твърдим, че виждаме божествен промисъл. Но колкото повече размишляваме над тази загадка, толкова повече отговорът ни убягва. И така бихме могли да свием рамене и да се предадем на отчаянието, или да приемем загадката като факт, като нещо, което просто не бихме могли да проумеем. И това не означава да се отдадем на нихилизъм или на философията, която твърди, че с нищо не може да се облекчи страданието и болката на света. Напротив, ние можем да направим нещо, всички ние, събрани тук днес, имаме възможност да сторим нещо, пък било то и съвсем дребно, за да намалим страданието по света. Можем да сторим това, като проявяваме доброта към другите; можем да го сторим, като лекуваме болката им.

Ако се огледаме в днешния свят, ако погледнем нашия скъп дом, Африка, какво друго виждаме, освен сълзи и страдание? Да, тях ги има. Виждаме ги дори в Ботсуана, където имаме толкова много поводи да се чувстваме щастливи. Виждаме ги по лицата на онези, които са болни, в техния страх и мъката им при мисълта, че животът им ще свърши толкова скоро. Това е истинско страдание, но не е страдание, от което страним всички ние, като християни. Всеки ден, във всеки миг от този ден, има хора, които се опитват с делата си да намалят това страдание. Дори сега, докато аз говоря, те вършат това съвсем наблизо, оттатък улицата, в болницата „Принцеса Марина“. Те са лекари и сестри. Сред тях има тукашни хора, а има и щедри и благородни хора, дошли отдалеч, например от Америка, които работят тук, за да помагат на страдащите от жестоката болест, която вилнее в Африка. Говорят ли тези хора за страданието като доказателство, че на този свят няма Бог? Не, не говорят. Те не задават този въпрос. И мнозина от тях черпят сили от същата тази вяра, над която някои многознайковци се надсмиват. И именно това, скъпи приятели, е истинската загадка, над която би трябвало да се дивим. Тъкмо над това би трябвало да помислим, като помълчим за миг, докато си спомняме имената на онези, които са болни, членовете на това паство, на англиканската църква, нашите братя и сестри. И сега аз ще прочета техните имена.