Алегзандър Смит - Във весела женска компания

— Чудесна тиква — отбеляза господин Дж. Л. Б. Матекони, когато влезе няколко минути след това.

Маа Рамотсве тъкмо се канеше да му разкаже, какво се е случило, когато забеляза, че децата са зад него — Мотолели в своята инвалидна количка и Пусо, спретнато облечен с току-що изгладени от Роуз къси панталони и бяла риза с къси ръкави.

— Тиква! — възкликна Пусо. — Огромна тиква!

Господин Дж. Л. Б. Матекони повдигна вежда.

— Нима вече си ходила до магазина, маа Рамотсве?

— Не — отвърна тя. — Някой е оставил тази тиква за нас. Намерих я отпред. Прекрасен подарък.

Това поне беше вярно. Някой беше оставил тиквата пред къщата и беше близо до ума, че е подарък.

— Кой ли е този мил човек? — зачуди се господин Дж. Л. Б. Матекони. — Госпожа Мофат каза, че ще ми направи подарък, задето оправих колата на доктора. Дали не я е оставила тя?

— Може би — каза маа Рамотсве. — Но не съм сигурна.

Тя погледна настоятелно господин Дж. Л. Б. Матекони, опитвайки се да му даде знак с очи, че зад тиквата може би се крие и нещо друго, но това не бива да се обсъжда пред децата. Щом срещна погледа й, той разбра.

— Е, ще прибера тиквата в килера — каза. — А довечера ще я извадим и ще я сготвим. Как мислиш, дали това е добра идея?

— Да — потвърди маа Рамотсве. — Ти прибери тиквата, а аз ще направя овесена каша за закуска на децата. След това всички ще отидем на църква, докато не е станало жега.

Те изминаха с микробуса краткото разстояние до Англиканската катедрала, паркираха отстрани, близо до къщата на декана. Маа Рамотсве помогна на Мотолели да седне в количката си, а Пусо я забута към предния вход, където имаше специална рампа. Маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони влязоха през страничната врата, взеха си сборници с химни от масата до входа и се отправиха към любимата си скамейка. Няколко минути по-късно дойдоха и децата. Количката на Мотолели беше застопорена на края на скамейката, а Пусо седна между маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони, където можеха да го държат под око. Той имаше навика да се върти като шугав и обикновено след петнайсетина минути го изпращаха навън, да си играе на люлките до катедралата.

Маа Рамотсве прегледа брошурата за службата в този ден. Изборът на химните не й хареса, понеже до един й бяха непознати, и тя бързо премина към новините за енориашите. Имаше списък на болните и тя пробяга с очи по него, забелязвайки с тъга, че мнозина от онези, които бяха присъствали в списъка предната седмица, продължаваха да са в него. Беше време на болести и милосърдието бе поставено на сериозно изпитание. Виждаше имената на майки, които щяха да оставят децата си сираци, ако Господ ги повикаше на небето. Имаше бедни хора и богати хора, равни заради крехката си човешка природа. „Помнете тези свои братя и сестри“ — пишеше накрая на списъка. Да, тя щеше да ги помни. Щеше да помни тези братя и сестри. Как би могъл човек да ги забрави?

Влезе хорът и богослужението започна. Маа Рамотсве си седеше и без особен ентусиазъм напяваше непознатите химни, избрани за този ден, а мислите й продължиха да се връщат към тиквата, открита по такъв необичаен начин. Хрумна й едно възможно обяснение за загадката: неканеният гост се беше върнал по някаква причина — може би, за да се промъкне в къщата отново — и беше намерил панталоните си, метнати на верандата. Същевременно беше носил тиква, вероятно открадната от другаде, и я беше оставил на земята, докато си обуе панталоните. И може би тогава някой го беше сварил — отново — и той беше побягнал, без да успее да си вземе тиквата.

Несъмнено това беше възможно, но дали беше вероятно? Маа Рамотсве вдигна поглед към тавана на катедралата и се загледа в перките на големите бели вентилатори, които бавно пореха въздуха. Неканеният гост надали се беше върнал, а и да беше го сторил, дали щеше да има време, за да открадне тиква от другаде? Та нали, лишен от панталони, най-важната и неотложна задача за него е била да се добере до вкъщи или да си намери други панталони.

Много по-вероятно изчезването на панталоните и появяването на тиквата нямаха никаква връзка помежду си. Може някой минувач се беше зарадвал на възможността да се сдобие с чифт чудесни панталони и ги беше взел. А след това, в ранни зори, някой приятел беше оставил тиквата като подарък и просто си беше тръгнал, понеже не е искал да ги буди толкова рано в неделя. Това изглеждаше много по-вероятно, а и тъкмо до подобно решение би стигнал самият Кловис Андерсън. „Никога не търсете прекалено сложни решения — пишеше той. — Винаги приемайте, че най-простото обяснение е и най-вероятното. В девет случая от десет ще се окажете прави“.