Алегзандър Смит - Във весела женска компания

Вечерта, когато господин Дж. Л. В. Матекони и децата се върнаха, маа Рамотсве не каза нищо за неприятната случка, докато Пусо и Мотолели не си легнаха и не заспаха. Пусо често сънуваше кошмари и тя не искаше той да започне да се тревожи за разни неканени гости, затова за нищо на света не би позволила той да чуе за случилото се. Мотолели не беше толкова чувствителна и изглежда не се страхуваше от тъмното, за разлика от брат си. Но ако разбереше за произшествието, можеше да се изпусне пред него и затова беше по-добре никой от тях да не знае.

Господин Дж. Л. В. Матекони я изслуша напрегнато. Когато тя разказа как мъжът е хукнал да бяга без панталоните си, той ахна и закри устата си с длан.

— Лоша работа — каза. — Никак не ми харесва мисълта, че в спалнята ни е имало непознат мъж без панталони.

— Да — каза маа Рамотсве. — Но не забравяй, че той не ги свали сам. Те се изхлузиха, докато се опитваше да избяга. Това е друга работа.

Господин Дж. Л. В. Матекони явно се съмняваше.

— И все пак не ми харесва. Какво е правил тук? Каква беля е замислял?

— Вероятно просто е бил крадец, който е минавал и е видял, че вкъщи няма никой — предположи маа Рамотсве. — Но моето завръщане е осуетило плановете му и е нямало как да се измъкне. Подозирам, че направо е умирал от страх.

С това разговорът по въпроса приключи. Панталоните останаха на верандата, където маа Рамотсве ги беше метнала. Господин Дж. Л. В. Матекони каза, че може да станат на единия от чираците му, и смяташе да му ги даде. А ако не му бяха по мярка, щеше да ги предаде на някой от търговците на дрехи втора ръка, който непременно щеше да им намери чифт крака по мярка; и този път краката на честен човек.

Но на следващата сутрин, когато маа Рамотсве излезе на верандата, за да изпие сутрешния си ройбос, панталоните бяха изчезнали. И точно под мястото, където ги беше преметнала, стоеше голяма жълта тиква, напращяла, направо да я изядеш.

Маа Рамотсве огледа тиквата от всички страни. В „Принципи на работата на частния детектив“ на Кловис Андерсън не пишеше нищо за тикви, но маа Рамотсве беше напълно способна сама да обследва една тиква, без да се нуждае от ничии напътствия. Отначало тя не я докосна, само я огледа щателно, а после огледа и земята около нея. Тиквата стоеше в една цветна леха, макар всъщност лехата да не заслужаваше това име, понеже не се беше радвала на особени грижи, откакто маа Рамотсве се нанесе в къщата. Тя посвещаваше вниманието си на зеленчуците и на храстите, застъпвайки мнението, че цветята изискват твърде много усилия, а отплатата, която човек получава, е минимална. В знойния ботсуански въздух цветята разцъфваха съвсем за кратко, а после се затваряха и вехнеха, сякаш изненадани от жегата, освен ако, разбира се, човек не ги покриеше със сенник и всеки ден не ги придумваше да живеят, напоявайки ги със скъпоценна вода. Много по-добре беше, мислеше си маа Рамотсве, да оставиш местните растения да се борят както могат. Те познаваха ботсуанската земя и можеха да устоят на слънцето. Знаеха кога е време да се цъфти и кога е време да се скрият; знаеха как най-добре да използват и последната капчица влага, която стигнеше до тях.

Лехата, в която се мъдреше тиквата, вървеше по протежение на ниската предна стена на верандата. Състоеше се главно от пясък, но в него бяха пуснали корен и няколко растения, алое и други подобни, и именно до едно от тях беше оставена тиквата. Маа Рамотсве огледа пясъка около нея: изглеждаше непокътнат, ако не се смятат тънките като нишки мравешки пътеки, но на половин метър от тиквата ясно се виждаше отпечатък от обувка — и толкова. Само очертанията на подметката, които не разкриваха нищо, освен факта, че ако се съди по размера им, човекът, оставил тиквата е мъж и е обут.

Тя стоеше над тиквата и съзерцаваше нейната многообещаваща закръгленост. Щеше да стигне за три гозби, помисли си, а можеше и да остане за малко супа. Беше откъсната съвсем навреме — точно толкова зряла, че месото й да е вече сладко, но без да е омекнало твърде много. Беше първокласна тиква и човекът, който я беше оставил тук, явно разбираше от тикви.

Маа Рамотсве се наведе и подхвана тиквата, за да я вдигне, отначало предпазливо, но после все по-здраво. Притиснала до гърдите си огромния жълт товар, тя вдъхна сладкото ухание на тиквата и затвори очи за миг, като си представи как щеше да изглежда нарязана, сготвена и красяща чиниите на трапезата й. Стиснала здраво тиквата, която беше тежичка, тя се отправи към кухнята, където я остави на масата.