Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Пази се, клонинг!

Изчезна, преди да успея да се извиня. Косата ми се вееше от полъха на гигантски невидим климатик.

— Улиците канализират вятъра — обясни г-н Чан и ме поведе през пешеходната алея към един огледален форд.

Трима студенти се възхищаваха на автомобила; щом г-н Чан се приближи, те отново се сляха с потока от потребители. Задната врата се отвори със съскане. Шофьорът ми помогна да се кача.

В просторната вътрешност на колата седеше надвесен брадат пътник, който работеше на сонито си. Той излъчваше авторитет като Логомен, но много повече. Аз застанах приведена до вратата и се загледах в подвижните кокалчета на пръстите му и в старото му лице в очакване на поръчката му. Господин Чан стартира двигателя и фордът се шмугна в потока от коли. През задния прозорец видях как златните дъги на Татко Сон се отдалечават и се смесват със стотина други корпокративни лога. Някои ми бяха познати от РекЛ, повечето — не. Дивях се на града от нови символи, който профучаваше край мен. Покрай нас ускоряваха и забавяха ход други фордове. Кой ли Провидец ги предпазваше от хиляда фатални сблъсъка в минута? Фордът удари спирачки и аз загубих равновесие. Брадатият мъж измърмори, че никой не би възразил, ако седна.

Като не знаех със сигурност дали е издал заповед или дори заложил капан, аз се извиних, че не знам подходящия Катехизис.

— Моят нашийник е Сонми-451 — казах, но той не ми обърна внимание, разтърка зачервените си очи и попита господин Чан каква е прогнозата за времето.

Топло, ясно, с лек вятър, отговори шофьорът, като добави, че има големи фордръствания и пътуването ни ще отнеме приблизително деветдесет минути. Брадатият мъж погледна ролекса си и изруга.

Не попитахте ли накъде ви карат?

Защо да задавам въпрос, чийто отговор би предизвикал още десетина въпроса? Спомнете си, Архиварю, аз никога не бях виждала сграда отвън, никога не бяха ме транспортирали наникъде, а ето че сега прекосявах втората по големина агломерация в Неа Со Копрос с огледален форд. Бях не толкова туристка, преминаваща от една зона в друга, колкото пътешественичка във времето, дошла от минал век. Фордът излезе изпод урбанистичния навес близо до Лунната кула и аз видях първата си зора Отвън над планините на Кангуон-До. Гледката ме зашемети, защото беше ослепителна: Истинското слънце на Иманентния Върховен председател, разтопената му светлина, петрооблаците и Неговият небосвод, по-висок от висок, по-широк от широк! Потърсих отражение на собствената си възхита в реакцията на спътника ми, но той дремеше. Не можех да разбера как цялата агломерация не е застинала неподвижно пред лицето на такава красота.

Какво друго привлече погледа ви?

Когато отново влязохме под навеса, сградите сякаш приклекнаха и ние минахме през росна градина. Пересто, клонесто, потънало в мъх зелено, зелено езеро, зелена трева. Акри зеленина, която заобикаляше въртящи се фонтани. В „Татко Сон“ единствената зеленина се свеждаше до квадратчетата маруля и хлорофилните шейкове; ние, сервитьорките, мислехме, че зеленината е ценна колкото златото. Край прозорците на форда се занизаха дъги. Покрай автострадата се заредиха спални блокове, всеки украсен с неподвижен флаг на Неа Со Копрос. Крайпътните банкети изчезнаха и ние минахме над широка торнокафява ивица. Събрах смелост да попитам г-н Чан какво е това.

— Река Хан — отговори ми шофьорът. — Мостът Сонсу.

Можех единствено да попитам:

— А какви са тези неща?

Сега спътникът ми измърмори:

— Автострада, направена от вода — гласът му прозвуча унило и разочаровано. — Мостът е път над река.

Водата в реката и бистрата течност, която течеше от питейните чешмички под купола, нямаха нищо общо помежду си, но аз нямах време да недоумявам. Г-н Чан посочи един нисък връх отсреща.

— Планината Темосан.

Значи от „Татко Сон“ ви откараха направо в университета в Темосан?

Да, за по-голяма чистота на ксперимента. Пътят вървеше зигзагообразно нагоре през гориста местност. Дърветата, техният растеж нагоре и шумното им мълчание за мен са друго чудо на света Отвън. След десет минути пристигнахме в университетското градче на платото. Кубоподобни сгради се състезаваха за пространство. Студенти и асистенти вървяха по тесни пешеходни алеи. Фордът намали и спря под една козирка, осеяна с петна от дъжд и напукана от слънцето. Г-н Чан отвори вратата пред мен, но брадатият пътник продължи да дреме. Вятърът разнасяше боклуци, между плочките на алеите плесенясваха лишеи. Вкусът на въздуха в планината Темосан беше по-чист, отколкото в агломерацията, но фоайето под козирката беше мръсно и неосветено.