Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Ръждивооранжевият „Фолксваген Бийтъл“ на Луиса се носи по равен път към дългия една миля мост, свързващ нос Йербас с остров Суонеке, чиято електроцентрала се издига над самотното речно устие. Днес на входа към моста не е спокойно. На последната отсечка от пътя стои редица от стотина демонстранти, които скандират: „Суонеке-3 — само през трупа ми!“. Кордон от полицаи ги държи встрани от опашката от девет-десет коли. Докато чака, Луиса чете лозунгите. „ДОБРЕ ДОШЛИ НА РАКОВИЯ ОСТРОВ“ — предупреждава един; друг гласи: „НЕ, НЯМА! НЯМА ДА СИ ТРЪГНЕМ!“; трети, загадъчен: „О, КЪДЕ, КЪДЕ Е МАРГО РОУКЪР?“.

Един пазач чука по прозореца, Луиса сваля стъклото и вижда лицето си в слънчевите му очила.

— Луиса Рей, списание „Далекоглед“.

— Журналистическата ви карта, госпожице.

Луиса я изважда от чантата си.

— Очаквате ли проблеми днес?

— Не — човекът поглежда в един списък и й връща картата. — Само откачените природолюбители с караваните, както винаги. Момчетата от колежа карат ваканцията някъде, където става за сърф.

Докато пътува по дългия, дългия мост, тя вижда как иззад по-старите посивели охладителни кули на „Суонеке-1“ се показва централата „Суонеке-2“. Луиса отново се сеща за Руфъс Сиксмит. „Защо, когато му поисках телефон за връзка, той не ми даде? Учените нямат фобия към телефони. Защо никой от пазачите в сградата, където живее, не знае името му? Учените не се крият под псевдоними.“

Пазачът в другия край на моста й посочва единствения път на острова към селището Сийборд Вилидж. Там по табелите тя ще намери пътя до Центъра за връзки с обществеността в сградата на отдел „Изследвания и развитие“.

Пътят обгръща бреговата ивица. Далеч в океана над рибарските лодки кръжат чайки. Тревата на дюните се полюшва. След десет минути Луиса пристига в селище от около двеста луксозни къщи над закътан залив. На обраслия с редки дървета склон под електроцентралата са разположени хотел и игрище за голф. Тя оставя колата си на паркинга на отдел „Изследвания и развитие“ и оглежда абстрактните сгради, наполовина скрити зад хълма. Палми, наредени в стройна редица, шумолят на тихоокеанския вятър.

— Здравейте! — към нея се приближава жена с китайски черти. — Изглежда, сте се изгубили. За пускането ли идвате?

Изисканият виненочервен костюм, безупречният грим и самоуверената й стойка карат Луиса да се чувства не на място в тъмносиньото си сако от велур.

— Фей Ли — жената протяга ръка. — Завеждащ връзки с обществеността на „Сийборд“.

— Луиса Рей, списание „Далекоглед“.

Ръкостискането на Фей Ли е властно.

— „Далекоглед“? Нямах представа…

— Че отразяваме теми като енергийната политика?

Фей Ли се усмихва.

— Не ме разбирайте погрешно, но това е повърхностно списание.

Луиса прибягва до помощта на могъщия бог Дом Грелш:

— Маркетинговите проучвания показват нараснал интерес у читателите към по-съществени теми. Наеха ме да бъда интелигентният очилат репортер на „Далекоглед“.

— Много се радвам, че сте тук, Луиса, с очила или без. Елате да ви отметнем на рецепцията. Охраната държи да претърсва чанти и всичко останало, но не е хубаво да се държим с гостите си като със саботьори. Затова компанията е наела мен.

Джо Нейпиър следи ред монитори на охранителни камери, които показват зала за лекции, прилежащите й коридори и околностите на Центъра за връзки с обществеността. Той става, оправя специалната си възглавница и сяда върху нея. „Въобразявам ли си, или напоследък старите ми болки се обаждат?“ Погледът му се мести от монитор на монитор. На един се вижда как техник прави проверка на звука, на друг телевизионен екип обсъжда разположението на операторите и осветлението; Фей Ли и някаква посетителка прекосяват паркинга; сервитьорки пълнят с вино стотици чаши; нареждат столове под плакат с надпис „СУОНЕКЕ-2 — АМЕРИКАНСКО ЧУДО“.

„Истинското чудо — размишлява Джо Нейпиър — беше да накараш единайсет от дванайсет учени да забравят за провеждането на деветмесечно разследване.“ На един монитор се вижда как същите тези учени вървят към сцената и приятелски си говорят. „Както казва Грималди, всяка съвест има някъде копче за изключване.“ Той прехвърля в главата си няколко запомнящи се изречения от разговорите, с чиято помощ се е стигнало до колективната амнезия. „Между нас казано, д-р Франклин, адвокатите на Пентагона ги сърбят ръцете да приложат чисто новия Закон за сигурността. Всеки, който подаде сигнал, ще бъде вписан в черен списък за всяка щатна длъжност в страната.“