Ясмина Кадра - Атентатът

— Кой сте вие?

— Управителят на хотела, господине. Камериерката…

— Какво искате?

— Да се убедим, че сте добре.

— Защо?

— Дойдохте при нас преди два дни. Наехте тази стая и се заключихте в нея. Случва се някои от гостите ни да постъпват така, но…

— Добре съм.

Управителят се изправя, гледа сервилно. Не знае как да възприеме репликата ми, заобикаля леглото и отива да отвори прозореца. Полъх от чист въздух нахлува в стаята и ме напада. Дишам дълбоко, докато кръвта не започва да пулсира в слепоочията ми.

Управителят машинално поглажда завивката в краката ми. Разглежда ме с внимание, покашля се в юмрука си и казва:

— Ние разполагаме с добър лекар, господин Джаафари. Ако желаете, можем да го повикаме.

— Аз самият съм лекар — заявявам нелепо, измъквайки се от леглото.

Коленете ми се подгъват; не успявам да се задържа прав и се отпускам на ръба на леглото. Обхващам лицето си в шепи. Управителят е смутен от голотата ми, прикривана само от слипа. Спомням си, че напуснах като луд Кфар Канна, отнесох глоба за превишена скорост край Афула и не на себе си продължих да карам до Тел Авив. Нощта ме изненада точно когато влизах в града. Спрях пред първия срещнат хотел. Невъзможно беше да се върна у дома, за да остана насаме с лъжите, попарили целия ми живот. По целия път ругаех като хамалин света и себе си, натисках с все сила педала на газта, потрепервах от жестокото свистене на гумите, което отекваше в мен като апокалиптични вопли на хидра. Сякаш връхлитах срещу стената на звука, опитвах се да стрия на пух и прах точката на невъзвратимостта, да се изгубя в разпадането на самолюбието си. Нищо вече не можеше да ме задържи където и да е, да ме помири с бъдните дни. Какви бъдни дни? Има ли живот след клетвопрестъпничеството, възкресение след оскърблението? Чувствах се толкова нищожен и жалък, че идеята да се разнежа от съдбата си би ме убила на място. Щом гласът на Абас ме настигаше, форсирах мотора до дупка. Не исках да слушам нищо друго, освен писъка на гумите при острите завои, болката ме разяждаше като киселина. За мен нямаше извинение, пък и не търсех, тъй като не заслужавах. Бях се отдал без остатък на обидата, тя проникваше до корените на косите ми и до сърцевината на ноктите ми.

Хотелът е невзрачен. Неоновата му табела е изнемощяла. Наех стая, както човек страда, без да се оплаква. След горещия душ отидох да вечерям в едно бистро, след това се напих яко в някакъв долнопробен бар. Необходими ми бяха часове, за да намеря пътя. Когато най-после се добрах до стаята, мигновено пропаднах в бездната на съня.

Трябва да се подпирам на стената, за да стигна до банята. Тялото ми почти не ме слуша. Гади ми се, зрението ми се замъглява, гледам като през облак. Спал съм два дни в тази воняща стая, без сънища и без спомени; две нощи съм отлежавал сякаш в прегръдките на погребален саван… Господи! В какво съм се превърнал?

Огледалото ми показва изтерзано лице, допълнително обезобразено от наболата брада. Тъмни кръгове подчертават бялото на очите ми и хлътналите бузи. Приличам на побъркан, който излиза от делириум.

Утолявам жаждата си направо от крана, дълго оставам под душа неподвижно, докато водата ме облива, и постепенно достигам до някакво крехко равновесие.

Управителят отново тропа на вратата ми, за да провери дали не съм изпаднал в алкохолна кома. Отдъхва си, като ме чува да ръмжа и безшумно се оттегля. Обличам се и все още не на себе си, напускам хотела, за да се възстановя.

Задрямал съм на пейката в един малък слънчев парк, гален от шумоленето на листата.

Когато се събуждам, вечерта се е спуснала. Не знам къде да се дяна, как да употребя самотата си. Забравих да взема мобилния си телефон, както и часовника. Изведнъж започвам да изпитвам страх от усамотението. Нямам доверие в човека, който не е забелязал нападащото го зло. Същевременно не съм готов да понеса другите. Добре че забравих мобилния, мисля си. В това състояние ми е трудно да си представя как разговарям с когото и да било. Ким навярно ще задълбочи раната ми; Навеед може да ми поднесе претекст, който не ми изнася. В пустия парк се чувствам сам-самичък на света, като отломка от кораб, изхвърлена от вълните на гибелен бряг.

Връщам се в хотела, забелязвам, че съм забравил тоалетния си несесер и лекарствата си. Оставен на нощната масичка, телефонът ме предизвиква. Но на кого да се обадя? И колко е часът? Стаята се изпълва със задъханото ми дишане. Не се чувствам добре; неумолимо ме тегли нанякъде…