Ясмина Кадра - Атентатът

Ставам и отивам да разгледам портрета отблизо. От лявата ми страна, върху етажерка с плочи, виждам фотоалбум с кожена подвързия. Взимам го почти машинално, връщам се на креслото и започвам да го разлиствам. Не изпитвам особени емоции. Все едно разлиствам списание, очаквайки реда си пред зъболекарски кабинет. Снимките дефилират пред очите ми, пленници на мига, в който са направени, студени като гланцовата хартия, изпразнени от каквото и да било чувство, способно да ме размекне… Сихем под плажен чадър, огромни черни очила прикриват лицето й, в Шарм ел-Шейх; Сихем върви по „Шан-з-Елизе“ в Париж; двамата позираме редом с гвардеец на Нейно величество британската кралица; с моя племенник Адел в градината; на светска вечеря; на прием в моя чест; с баба й във фермата в Кфар Канна; чичо й Абас, с гумени ботуши, я дундурка на коленете си; Сихем пред джамията в родния си квартал в Назарет… Продължавам да разгръщам спомените, без да се задържам на подробностите. Сякаш обръщам страниците на някакъв предишен живот, на минало, което завинаги си е отишло… Внезапно една снимка привлича вниманието ми. Тя представя племенника ми Адел, който се смее, сложил ръце на кръста си, пред една джамия в Назарет. Връщам се назад до снимката, на която Сихем позира пред джамията от детството си. Това е нова снимка, най-много от една година, заради чантата, която й купих за рождения ден през януари. Отдясно се вижда капакът на червена кола и момченце, клекнало до кученце. Сега отново гледам Адел. Червената кола пак е там, момченцето и кученцето — също. Това са две снимки, направени по едно и също време, вероятно двамата са си разменяли местата. Необходимо ми е известно време, за да осъзная видяното. Сихем ходеше редовно в Назарет, когато отсядаше при баба си. Тя обожаваше родния си град. Но Адел?… Не си спомням да съм го срещал там. Това не е негов район. Той често идваше да ни види в Тел Авив, когато делата му го измъкваха от Витлеем, но какво ще търси в Назарет… Сърцето ми прескача. Прилошава ми. Двете снимки ме плашат. Опитвам се да намеря някакво извинение, довод, хипотеза — напразно. Жена ми никога не излизаше с наш роднина, без аз да знам за това. Тя винаги ми казваше къде отива, с кого се е срещала, кой й се е обадил по телефона. Вярно е, че ценеше Адел заради хумора и спонтанността му, но да се среща с него извън къщи, далеч от Тел Авив, без да ми спомене дори, това не беше никак типично за нея.

Съвпадението ме измъчва. Грабва ме в ресторанта и ми разваля вечерта. Не ме оставя и у дома. Държи ме буден въпреки двете приспивателни… Адел, Сихем… Сихем, Адел… Автобусът Тел Авив — Назарет… Поискала да слезе, като казала, че е забравила нещо важно. Качила се в кола, която следвала автобуса… Мерцедес стар модел, кремав на цвят. Идентичен с този, който видях в гаража във Витлеем… Той е на Адел — гордо ми довери Ясер… Сихем във Витлеем, последна спирка преди атентата… Прекалено много съвпадения, за да са случайни.

Отмятам завивките. Будилникът показва 5 часа сутринта. Обличам се, влизам в колата и с пълна газ потеглям към Кфар Канна.

Във фермата не откривам никого. Един съсед ми съобщава, че баба е постъпила в болницата в Назарет и че племенникът й Абас е до нея. В болницата не ми разрешават да видя пациентката, изпратена по спешност в операционната. Мозъчен кръвоизлив, информира ме една медицинска сестра. Абас е в чакалнята, полузаспал на една пейка. Вижда ме, но не става. Такъв си е по природа; наканва се трудно като стара карабина. Ерген на петдесет и пет години, никога не е напускал фермата, пази се от жените и от гражданите като от чума, предпочита да бъхти цял ден, вместо да седне на маса с някого, който не мирише на гумно и на пот. Як като канара грубиян с хапливи устни и бетонирана мутра. Носи ботуши, изцапани с кал, ризата му е избеляла под мишниците, а панталонът му е грапав като шкурка и отвратителен, подобен на чергило. Обяснява ми лаконично, че е намерил баба на земята, с отворена уста, че е тук от часове и че е забравил да пусне кучетата. Кризата на баба го безпокои, но не е особено разчувстван.

Чакаме в залата, докато един лекар идва да ни съобщи, че операцията е приключила. Състоянието на баба е стабилно, но шансовете й да оцелее са минимални. Абас иска разрешение да се върне във фермата.

— Трябва да нахраня кокошките — мрънка той, без особено да се интересува от обясненията на доктора.

Скача в ръждивата камионетка и отпрашва към Кфар Канна. Следвам го с моята кола. Едва когато приключва със задълженията си във фермата, тоест в края на деня, той забелязва, че още съм тук.