Ясмина Кадра - Атентатът

Не се обръщам.

Излизам заднишком, докато дъхът й се изгубва сред въздушните течения, връщам се в моята стая, запалвам всички абажури и лампи, за да прогоня мрака, събличам се, изпушвам една последна цигара, поглъщам две хапчета успокоително и се мушкам в леглото си.

Не угасвам светлините.

На следващия ден се озовавам в салона горе, допрял лице до прозореца, дебна изгрева. Как съм попаднал отново в това обсебено от призраци място? Съзнателно или като сомнамбул? Нямам представа.

Небето над Тел Авив надминава себе си; никъде не се вижда ни следа от облаче. Луната прилича на малка изрезка. Последните звезди постепенно изчезват в опала на зората. Отвъд сградата съседът лъска предното стъкло на колата си. Винаги става пръв в целия квартал. Собственик на един от най-луксозните ресторанти в града, той държи да пристигне в халите преди конкурентите си. Понякога се е случвало да разменяме поздрави в полумрака, той, готов да тръгне на пазар, а аз — на връщане от болницата. След атентата се прави, че никога не съм съществувал.

Стъкларят идва към 9 часа с избеляла камионетка. Подпомогнат от две пъпчиви момчета, той разтоварва материалите си и стъклата, внимателен като сапьор. Съобщава ми, че скоро ще дойде и дърводелецът. Той изниква малко по-късно, спира пред нас покритата си с брезент камионетка. Едър и сух мъжага, с набраздено от бръчки лице, гледа сериозно. Навлякъл изтъркан гащеризон, той иска да види счупените прозорци. Стъкларят се заема да му ги покаже. Оставам на долния етаж, седя във фотьойла, пия кафе и пуша. В един момент решавам да се разтъпча в малкия парк недалече от дома ми. Времето е чудесно и слънцето позлатява дърветата наоколо. Замислям се обаче, че някоя злополучна среща може да ми провали деня, и се отказвам.

Навеед Ронен ми телефонира към 11 часа. Междувременно дърводелецът е отнесъл с камионетката си прозорците, които ще поправя в ателието си. Стъкларят и двамата му помощници работят на втория етаж и са почти незабележими.

— Какво става, стари приятелю? — пита Навеед, доволен, че ме е намерил. — Амнезия ли имаш, или си само разсеян? Отиваш някъде, връщаш се, изчезваш, после се появяваш отново и нито веднъж не помисляш да се обадиш на скъпия си приятел, за да му оставиш координатите си.

— Какви координати? Ти сам признаваш, че не се задържам на едно място.

Той се смее.

— Това не пречи. Мене също не ме свърта на едно място, но жена ми винаги знае къде да ме намери, когато съм й нужен. Добре ли минаха нещата в Йерусалим?

— Откъде знаеш, че съм бил в Йерусалим?

— Нали съм ченге… (пак се смее) Обадих се у Ким и Бенджамен вдигна слушалката. Той ми каза къде сте.

— А как разбра, че съм се върнал?

— Потърсих Бенджамен, но попаднах на Ким… Сега доволен ли си от обясненията?… И така, търся те, защото Маргарет ще се радва, ако дойдеш на вечеря у нас. Цяла вечност не те е виждала.

— Не тази вечер, Навеед. Имам домашна работа. Впрочем при мен е цял екип стъклари, а сутринта дойде и дърводелец.

— Тогава утре.

— Не знам дали ще успея да свърша дотогава.

Навеед се прокашля, размисля и ми предлага:

— Ако работата е много, мога да ти изпратя помощ.

— Не, просто дребни ремонти. Достатъчно народ имам на главата си.

Навеед пак кашля. Това е тик, който при него се проявява винаги, когато е притеснен.

— Все пак те няма да нощуват при теб, нали?

— Не, но почти. Благодаря ти, че се обади, предай поздравите ми на Маргарет.

По обяд Ким не се обажда, сигурен съм, че е минала при Навеед, за да разбере дали още съм жив.

Дърводелецът донася прозорците, сам ги монтира, проверява как се затварят в мое присъствие. Дава ми да подпиша фактура, прибира парите и се оттегля, със загаснал фас в крайчеца на устата си. Стъкларят и помощниците му отдавна са си заминали. Преоткривам дома си, спокойното му възстановяване след боледуване и тайната на мрачините му; качвам се в салона горе, за да предизвикам призраците. В ъглите нищо не помръдва. Потъвам в едно кресло срещу току-що поправения прозорец и гледам как нощта пада като острие на гилотина над града, окървавявайки хоризонта.

Сихем се усмихва от снимка над стереоуредбата. Едното й око е по-голямо от другото, може би заради измъчената усмивка. Човек винаги се смее пред фотоапарата, за да изглежда убедителен — дори когато сърцето му плаче. Това е стара снимка, една от първите след нашата сватба. Спомням си, че беше за издаването на паспорт. Сихем не държеше непременно да заминем в чужбина за медения си месец. Знаеше, че средствата ми са ограничени, и предпочиташе да ги вложим в апартамент, не толкова мрачен като нашия в предградието.