Ясмина Кадра - Атентатът

Признава, че неведнъж е виждал Сихем с младежа на снимката. Първия път, когато се връщала от фризьорския салон и си била забравила портмонето в камионетката. Тогава изненадал Сихем да разговаря с този младеж. В началото Абас не си помислил нищо лошо. Но след това, като ги наблюдавал заедно на различни места, започнал да проявява съмнение. Едва когато момчето от снимката започнало да се шляе около фермата, Абас го заплашил, че ще му счупи главата с някоя кирка. Сихем много зле приела случилото се. Оттогава не стъпила повече в Кфар Канна.

— Не е възможно — казах му. — Тя е била при баба за двете молитви 18 18 Двете молитви са: Аид ал Фитр, в края на Рамадана, и Аид ал Кебир, сутринта в деня на жертвоприношението. — Бел.прев. .

— Казвам ти, че не се е връщала, откакто пустосах негодника.

Събирам цялата си смелост и го питам какви са били отношенията между жена ми и момчето на снимката. Отначало, учуден от наивността на въпроса ми, той ме измерва с поглед обидено и намусено:

— Картина ли искаш да ти нарисувам или какво?

— Имаш ли поне някакви доказателства?

— Има знаци, които не подвеждат. Не беше нужно да ги изненадам, когато са се награбили. Достатъчно ми беше да ги гледам как подпират стените.

— Защо не ми каза нищо?

— Не си ме питал. Пък и обичам да си гледам само в моята чиния.

В този момент го ненавиждам, както не съм ненавиждал никого през живота си.

Връщам се при колата и потеглям, без да погледна в огледалото за обратно виждане. Натискам газта до дупка и въобще не гледам накъде карам. Дали ще пропусна остър завой или ще се нахакам фронтално в някое ремарке, опасностите направо ме привличат. Струва ми се, че точно това търся, но шосето е ужасяващо празно. Който прекалено много мечтае, забравя да живее — казваше мама на баща ми. Баща ми не я слушаше. Той не споделяше нейното отчаяние на любовница, нито самотата й на съпруга. Между тях сякаш имаше невидима преграда, тънка като ципа, но тя ги държеше раздалечени на двата полюса. Баща ми виждаше само платното си, същата картина, която рисуваше зиме и лете, претрупана до такава степен, че нарисуваното изчезваше под поправките, преди да го възпроизведе отново върху нов статив, все същото, до най-дребния детайл, убеден, че въздига своята Мадона с белезници до равнището на Мона Лиза , че тя ще му отвори всички хоризонти и ще покрие с лаври престижните зали, където той ще я изложи. И тъй като живееше единствено с мисълта за това невъзможно признание, той не забелязваше нищо около себе си, нито разочарованието на една пренебрегната съпруга, нито гнева на един детрониран патриарх… Може би точно това се беше случило и между мен и Сихем. Тя беше моето платно, моето най-голямо признание. Виждах само радостите, които тя ми носеше, и не подозирах нейните мъки, нито слабостите й… Аз не живеех с нея истински, не — иначе щях да я идеализирам много по-малко, по-малко щях да я изолирам. Като си мисля сега, как бих могъл да живея, след като не преставах да я мечтая ?

Господин Джаафари , дочувам през безкраен низ от подземни галерии… Господин Джаафари… Глухият глас се сблъсква с нечленоразделния ми брътвеж, превръща се в досаден лайтмотив, ту настоятелен, ту изплашен. Някакъв водовъртеж ме всмуква, сдъвква ме; бавно се въртя в мрачините. После гласът ме сграбчва отново, опитва се да ме измъкне на повърхността… Господин Джаафари… Светла ивица прорязва непрозрачността, изгаря ми очите като нажежена шпага.

— Господин Джаафари…

Идвам на себе си, а главата ми сякаш е стегната с железни клещи.

Над мен се е надвесил мъж, едната му ръка е прибрана зад гърба, а другата виси на няколко сантиметра от челото ми. Мършавата му фигура и главата, завършваща с брадичка като фуния, не ми говорят нищо. Опитвам се да разбера къде се намирам. Лежа в легло, гърлото ми е сухо, а тялото — като разглобено. Таванът заплашва да ме погребе. Затварям очи, за да спра шемета, който ме люшка като омагьосан от стихията моряк, опитвам се да си възстановя сетивата, да възвърна ориентирите си. Бавно разпознавам на стената отсреща евтина репродукция на „Слънчогледите“ от Ван Гог, картината почти се е обезцветила, а тъжен прозорец гледа към покрива на някаква фабрика…

— Какво става? — питам, като се подпирам на лакът.

— Струва ми се, че сте болен, господин Джаафари.

Лакътят ми се отпуска и падам върху възглавницата.

— Стоите в тази стая от два дни и нито за миг не сте я напускали.