Минава една друга вечност, докато треперя на прага, преди да прекрача.
Чистачката не се е появявала. Опитвам се да я открия по телефона, но все попадам на секретаря. Решавам сам да взема нещата в ръце. Къщата е в състоянието, в което я оставиха хората на капитан Моше; в стаите цари ужасен хаос, чекмеджетата са по земята, съдържанието им е разпиляно, гардеробите са изпразнени, етажерките са изтръгнати от местата им, мебелите са преместени, някои — преобърнати. Междувременно навсякъде са се натрупали прах и мъртви листа, тъй като стъклата са изпочупени, а аз не успях да затворя някои прозорци. Градината е грозна картинка; осеяна е с бутилки, вестници и всевъзможни предмети, които линчуващите ме онзи ден оставиха след себе си, за да компенсират недовършената си работа. Обаждам се на познат стъклар; той казва, че в момента е зает, и обещава да дойде надвечер. Започвам, като се опитвам да въведа ред в стаите; събирам всичко, разхвърляно по земята, вдигам преобърнатите мебели, поставям етажерките и чекмеджетата по местата им, отделям повредените неща от здравите. Когато стъкларят пристига, завършвам с метенето. Той ми помага да изхвърлим торбите с боклук, отива да огледа прозорците, а аз се оттеглям в кухнята, за да изпуша цигара и да изпия едно кафе. Връща се с тефтер, в който е отбелязал различните поправки, които са наложителни.
— Ураган или вандализъм? — пита ме той.
Предлагам му чаша кафе, която приема на драго сърце. Той е едър риж мъж с лице, осеяно с лунички, по-голямата част от което се заема от огромната му уста, със закръглени и отпуснати рамене и с къси крака, които завършват с прорязани военни обувки. Познавам го от години; на два пъти съм оперирал баща му.
— Има бачкане бол — информира ме той. — Двайсет и три стъкла трябва да се подменят. Налага се да повикаш и дърводелец; два прозореца са съсипани, а и капаците трябва да се поправят.
— Познаваш ли добър дърводелец?
Той размисля, присвивайки очи.
— Има един, който не е лош, но не знам дали сега е свободен. Започвам от утре. Днес много бачках и съм гроги. Дойдох само да огледам. Съгласен ли си?
Поглеждам си часовника.
— Добре, разбираме се за утре.
Стъкларят си изпива кафето на един дъх, прибира тефтера в чанта с отпуснати ремъци и си тръгва. Страхувах се, че може да се разприказва за атентата, защото очевидно знаеше кой стои зад него, но не го стори. Отбеляза си какво има да майстори и точка. Прекрасно.
След като си отиде, вземам душ и излизам в града. Първо едно такси ме откарва до гаража, където си оставих колата, преди да тръгна за Йерусалим, след това се настанявам зад волана и потеглям по крайморския булевард. Трескавото движение ме принуждава да завия рязко към един паркинг край Средиземно море. Двойки и цели семейства спокойно се разхождат покрай брега. Вечерям в малък спокоен ресторант, изпивам няколко бири в бар на другия край на улицата, след това се шляя по плажа до късно през нощта. Шумът на вълните ми вдъхва усещане за пълнота. Връщам се у дома леко пиян, но доста шлака е изтекла от съзнанието ми.
Унасям се на фотьойла, облечен, с обувки на краката — сънят ме грабва между две дръпвания от цигарата. Внезапно ме разбужда шум от блъскане на прозорец. Къпя се в пот. Струва ми се, че съм сънувал лош сън, но не мога да си спомня нещо конкретно. Ставам, залитайки. Сърцето ми се е свило; тръпки лазят по гърба ми. Кой е там? — чувам се да крещя. Запалвам лампата във вестибюла, в кухнята, в стаите, дебна откъде идва подозрителният шум… Кой е там? Един френски прозорец на първия етаж е отворен, завесата се е издула от вятъра. На балкона няма никого. Но присъствието остава, едновременно смътно и близко. Тръпките ми се засилват. Вероятно това е Сихем или нейният призрак, тя се завръща… Сихем. Постепенно тя изпълва пространството. Сърцето ми прескача няколко пъти, а през това време къщата се изпълва с нея като яйце, остава ми само глътка въздух, колкото да не се задуша. Всичко отново става частица от господарката на дома: полилеите, шкафовете, корнизите, полиците, цветовете… Тя е избирала картините и пак тя ги е закачвала по стените. Виждам я как отстъпва няколко крачки, опряла пръст до брадичката си, накланя глава наляво и надясно, за да се убеди, че рамката е поставена добре. Сихем имаше много силно развито чувство за детайлите. Тя не оставяше нищо на случайността и можеше с часове да размества картини или да оправя гънките на завесите. Преминавам през кухнята, а след това от стая в стая, имам чувството, че вървя по следите й. Почти реални сцени заемат мястото на спомените. Сихем си почива на коженото канапе. Нанася деликатни пластове розов лак на ноктите си. Всяко кътче пази частица от сянката й, всяко огледало отразява частица от образа й, всеки полъх разказва за нея. Трябва само да протегна ръка, за да уловя смеха й, въздишката й, дъха на парфюма й… Искам да ме дариш с дъщеря — казвах й в утрото на нашата любов… Руса или тъмнокоса? — питаше тя поруменяла… Искам да е здрава и красива. Цветът на очите и на косите е без значение. Мечтая си да наследи блясъка на погледа ти и трапчинките, та като се усмихва, да прилича на теб… Стигам до салона на първия етаж, драпиран с тъмночервен велур, с млечнобели завеси на прозорците и два внушителни фотьойла, разположени върху красив персийски килим, до които има маса от стъкло и хром. Голяма библиотека от дива череша заема цяло крило, от единия до другия край, пълна с грижливо подредени книги и украшения, донесени от далечни страни. Тази стая е нашата кула от слонова кост. Двамата със Сихем не допускахме никого тук. Това беше нашето интимно място, нашата светая светих. Понякога идвахме тук, за да помълчим заедно и да възстановим сетивата си, грохнали от шумовете на всекидневието. Вземахме книга или пускахме музика и поемахме на вълнуващо пътешествие. Четяхме както [[/person/Франц%20Кафка|Кафка]], така и [[/person/Халил%20Джубран|Джубран Халил Джубран]] 16 16 [[/person/Халил%20Джубран|Джубран Халил Джубран]] (1883–1931) — знаменит мистичен ливански художник и поет. — Бел.прев.
, слушахме с еднакво вълнение Ум Калсум 17 17 Ум Калсум (истинското й име е Фатима Ибрахим Саид ал-Велтаги) (1904–1975) — известна египетска певица, музикантка и актриса. — Бел.прев.
и Павароти… Изведнъж тялото ми настръхва от глава до пети. Усещам дъха й във врата си, плътен, топъл, подмамващ, сигурен съм, че е достатъчно да се обърна, за да се озова лице в лице с нея, да я изненадам с разпуснати коси, грейнала, с огромни очи, по-красива, отколкото в най-безумните ми сънища…
Читать дальше