Ясмина Кадра - Атентатът

— Остави ме вкъщи — казвам на Ким, когато сградите на Тел Авив започват да се мержелеят в далечината.

— Имаш нещо да взимаш оттам ли?

— Не, искам да си отида у дома.

Тя сбръчква вежди.

— Много е рано.

— Това е моята къща, Ким. Рано или късно трябва да се върна там.

Ким си дава сметка, че е направила гаф. С нервен жест оправя кичур коса над очите си.

— Не това исках да кажа, Амин.

— Няма нищо.

Тя кара няколкостотин метра, хапейки устни.

— Пак ли мислиш за този проклет знак, който не си успял да разбереш ?

Не й отговарям нищо.

Иззад един хълм изскача трактор. Младежът, който го кара, се е вкопчил здраво във волана, за да не падне. Две рижави кучета съпровождат машината от двете страни, едното души нещо по земята, а другото се разсейва. Появява се къщичка, оградена с плет, мъничка и грохнала, а след това китка дървета я скриват с ловкостта на фокусник. Отново в полето край нас се редят ниви; очертава се великолепна реколта.

Ким внимателно изпреварва военен конвой и отново се връща към темата:

— Не се ли чувстваш удобно при мен?

Обръщам се към нея; тя предпочита да гледа право пред себе си.

— Ким, знаеш добре, че не бих останал и секунда повече. Оценявам присъствието ти до мен. Но ми е необходимо да се оттегля, за да преосмисля последните дни на бистра глава.

Ким се бои, че ще се почувствам зле, че няма да понеса да остана насаме със себе си и в крайна сметка ще се поддам на терзанията си. Тя смята, че съм на прага на депресията, много близо до опасността да направя фаталния жест. Не е необходимо да го споделя с мен: цялото й поведение издава дълбокото й безпокойство: пръстите, които барабанят по каквото докопат, устните, изкривени в отчаяни гримаси, очите, изплъзващи се от упорството на моите, гърлото, стържещо всеки път, когато иска да ми каже нещо… Питам се как успява да издържи и зорко да ме следва.

— Съгласна съм — отстъпва тя. — Ще те оставя у вас и ще дойда да те взема вечерта. Ще вечеряме вкъщи.

Гласът й трепери.

Изчаквам спокойно да се обърне към мен и казвам:

— Необходимо ми е известно време да остана сам.

Преструва се, че размисля, а след това, изкривила устни, се осведомява:

— Докога?

— Докато нещата се уталожат.

— Може да продължи много дълго.

— Уверявам те, не съм чак толкова зле. Просто имам нужда да се изолирам.

— Много добре — отсича тя, без да може да прикрие гнева си.

Дълго мълчим.

— Мога ли поне да минавам да те виждам?

— Ще те извикам, щом бъде възможно.

Усещам, че чувствителността й е силно засегната.

— Не го приемай навътре, Ким. Ти не си виновна. Знам, че трудно мога да обясня поведението си, но ти отлично разбираш какво се опитвам да ти кажа.

— Цялата работа е, че не искам да се изолираш. Смятам, че още не си в състояние да се оправяш сам. И не бих желала да си изгриза от притеснение малкото от пръстите, което ми е останало.

— О, няма да си го простя!

— Защо не дадем възможност на професор Менах да те прегледа? Той е великолепен психиатър и твой добър приятел.

— Ще отида да го видя, обещавам, но не в сегашното ми състояние. Трябва първо да се съвзема. Да се приведа в състояние да слушам съвети.

Тя ме оставя пред дома ми и не посмява да ме съпроводи вътре в къщата. Преди да затворя вратата, й се усмихвам. Тя ме поглежда тъжно.

— Опитай се да не позволиш на твоя знак да ти почерни живота, Амин. Това състояние постепенно изхабява човека и накрая няма да можеш да направиш нищо, ще рухнеш като гнила мумия.

Без да изчака реакцията ми, тя дава газ и потегля.

Когато шумът на нисана утихва и оставам сам срещу моя дом и неговото мълчание, осъзнавам колко страшна е самотата ми; Ким вече ми липсва… Отново съм сам… Не обичам да те оставям сам , ми каза Сихем, преди да тръгне за Кфар Канна. И изведнъж ми просветва. Онази вечер, в момента, когато най-малко очаквах, Сихем ми подготви кралско пиршество; само любимите ми ястия. Вечеряхме на свещи, само двамата в хола. Тя не яде почти нищо, деликатно кълвеше трохички от чинията си. Беше толкова красива и толкова далечна едновременно. „Защо си тъжна, моя любов?“ — запитах я. „Не обичам да те оставям сам, скъпи“ — ми отговори. „Три дни не е чак толкова много“ — казах аз. „За мен е цяла вечност“, призна тя. Това е било нейното послание, знакът, който не успях да разчета . Но как да съзра бездната зад блясъка на очите й, как да отгатна сбогуването след толкова щедрост, тъй като тази нощ тя ми се отдаде както никога преди?