Ясмина Кадра - Атентатът

— Искам дроб на скара — настоявам.

— Съжалявам, свърши.

— Не ме интересува. Прочетох в менюто, изложено навън, че сервирате дроб на скара, и влязох именно заради него, нищо друго не желая.

Виковете ми прекъсват звънтенето на вилиците. Клиентите се обръщат към мен.

— Какво сте ме зяпнали? — започвам да крещя.

Управителят пристига начаса. Използва целия си професионален чар, за да ме успокои; но привидната му любезност отприщва моите демони. Разпореждам се незабавно да ми донесат дроб на скара. В помещението нахлува прибой от възмущение. Някой направо настоява да ме изхвърлят навън. Това е господин на възраст, с вид на ченге или на военен в цивилни дрехи. Подканвам го да се опита да ме прогони. Той охотно приема и ме хваща за врата. Келнерката и управителят се противопоставят на грубияна. С гръм и трясък пада стол, а след това шумът се примесва с ругатни. Пристига полиция. Офицерът е блондинка с пищна гръд, с гротесков нос и пламтящи очи. Грубиянът й обяснява как е избухнала свадата. Свидетелствата му биват подкрепени от келнерката и от голяма част от клиентелата. Униформената дама ме извежда на улицата и иска да си покажа документите. Отказвам да ги дам.

— Той е кьоркютук пиян — боботи един полицай.

— Прибираме го — решава офицерът.

Наблъскват ме в някаква кола и ме отвеждат в най-близкия полицейски участък. Там ме принуждават да си представя документите, да си изпразня джобовете и ме затварят в килия, където двама пияници хъркат със свити юмруци.

Един час по-късно един полицай идва да ме изведе. Отвежда ме да си получа личните вещи от едно гише и после в приемната. Навеед Ронен е там, облегнат на едно бюро, гледа ме покрусен.

— Я виж ти, моят дух пазител — възкликвам неприятно.

Навеед прави знак с глава и отпраща полицая.

— Как разбра, че съм в панделата? Да не си изпратил ченгета по дирите ми?

— Нищо подобно, Амин — казва той уморено. — Отдъхнах си, че те виждам на крак. Очаквах нещо по-лошо.

— Какво например?

— Отвличане или дори самоубийство. Търся те дни и нощи наред. Щом научих от Ким, че си изчезнал, те обявих за издирване в полицейските служби и в болничните заведения. Казвай къде беше?

— Няма значение… Мога ли да си тръгвам? — питам офицера зад гишето.

— Вие сте свободен, господин Джаафари.

— Благодаря.

Топъл вятър премита улиците. Две ченгета разговарят, пушейки, единият облегнат на стената на участъка, а другият седнал върху стъпалото на затворническа кола.

Автомобилът на Навеед се намира на отсрещния тротоар, фаровете му светят.

— Къде си тръгнал? — пита ме той.

— Да се разтъпча.

— Късно е. Не искаш ли да те оставя у вас?

— Хотелът ми е наблизо…

— Какъв хотел? Да не си забравил пътя към дома си?

— Много добре се чувствам на хотел.

Навеед смаяно прокарва ръка по лицето си.

— Къде е хотелът ти?

— Ще взема такси.

— Не искаш ли да те придружа?

— Няма смисъл. Пък и искам да бъда сам.

— Трябва ли да разбирам, че…

— Няма нищо за разбиране — прекъсвам го. — Искам да бъда сам и точка. Изразих се ясно.

Навеед ме догонва на ъгъла. Изпреварва ме, за да ми пресече пътя.

— Повярвай ми, Амин, не е хубаво това, което правиш. Виж докъде си се докарал.

— Нещо лошо ли правя? Кажи ми къде сбърках?… Колегите ти са гадове, ако искаш да знаеш. Те са расисти. Другият започна, но трупнаха вината върху мен. Макар да излизам от участъка, нищо осъдително не съм сторил. Достатъчно ми се насъбра тази вечер. Сега желая просто да си отида в хотела. Не искам да ми свалиш луната, дявол да го вземе! Има ли нещо лошо в това, че искам да бъда сам?

— Няма — заявява Навеед, но поставя ръка пред гърдите ми, за да ми попречи да продължа. — Просто можеш да си причиниш зло, като се изолираш. Трябва да дойдеш на себе си. Уединил си се. Грешиш, като твърдиш, че си сам. Все още имаш приятели, на които можеш да разчиташ.

— Мога ли да разчитам на теб?

Въпросът ми го изненадва.

Той разперва ръце и казва:

— Разбира се.

Гледам го. Очите му не се отвръщат, само скулите леко потрепват.

— Искам да премина от другата страна на огледалото — изръмжавам, — от другата страна на Стената.

— В Палестина ли?

— Да.

Прави лека гримаса, обръща се към двете ченгета, които ни гледат скришом.

— Смятах, че си приключил с този проблем.

— И аз смятах така.

— Какво подпали отново жаравата под краката ти?

— Да кажем, че е въпрос на чест.

— Твоята е непокътната, Амин. Не сме виновни за злото, което ни причиняват, а само за онова, което самите ние сме сторили.