Ясмина Кадра - Атентатът

— Трудно ми е да преглътна горчивия хап.

— Не си длъжен.

— Точно тук грешиш.

Навеед хваща брадичката си между палеца и показалеца и присвива вежди. Трудно му е да си ме представи в Палестина в това състояние на депресия, затова търси подходящ начин да ме разубеди.

— Идеята никак не е добра — изважда той най-простия аргумент.

— Други идеи нямам.

— Къде точно искаш да отидеш?

— В Джанин.

— Градът е в положение на обсада.

— Аз също… Не отговори на въпроса ми. Мога ли да разчитам на теб?

— Предполагам, че нищо не е в състояние да те вразуми.

— Какво означава разум?… Мога ли да разчитам на теб, да или не?

Той е едновременно объркан и поразен.

Бъркам в джобовете си, намирам измачкан пакет цигари, изваждам една и я мушвам в устата си. Забелязвам обаче, че запалката ми я няма.

— Нямам огън — извинява се Навеед. — Трябва да престанеш да пушиш.

— Мога ли да разчитам на теб?

— Не виждам как. Ти отиваш в минирана територия, където нямам никаква власт и там не мога да разчитам на късмета си. Не знам какво се опитваш да докажеш. Там няма нищо за теб. Отвсякъде се стреля, а заблудените куршуми нанасят повече щети от истинските битки. Предупреждавам те, Витлеем е санаториум в сравнение с Джанин.

Той прави гаф, опитва се да си върне думите назад — много късно. Последната му фраза експлодира в мен като бомба. Адамовата ми ябълка ще изскочи от гърлото, когато го поставям натясно:

— Ким ми обеща да не казва нищо, а тя винаги е държала на думата си. Ако не е проговорила, откъде знаеш, че съм бил във Витлеем?

На Навеед му е досадно, но нищо повече. Лицето му не издава вътрешно вълнение.

— Какво би сторил ти на мое място? — ожесточава се той. — Жената на най-добрия ми приятел е камикадзе. Всички се оказахме неподготвени, съпругът й, съседите й, близките й. Искаш да разбереш как и защо ли? Това е твое право. Но е и мое право.

Не мога да се опомня.

Вцепенявам се.

— Значи така! — просъсквам.

Навеед се опитва да се приближи до мен. Вдигам двете си ръце, умолявайки го да остане там, където е, свивам по първата уличка и изчезвам в нощта.

В Джанин разумът е с избити зъби и отказва каквато и да било протеза, която може да му върне усмивката. Впрочем тук вече никой не се усмихва. Някогашното добро настроение е отлетяло, откакто погребалните плащаници и бойните знамена са превзели страдалната земя.

— Още нищо не си видял — казва Джамил, сякаш чете мислите ми. — Адът е приют в сравнение с това, което става тук.

Всъщност видях немалко неща, откакто преминах от другата страна на Стената: обсадени махали; въоръжени постове на всеки кръстопът; шосета, осеяни с овъглени коли, поразени от разузнавателните самолети; кохорти клетници, чакащи реда си, за да бъдат проконтролирани, блъскани и нерядко — връщани обратно; голобради кашици, които си изпускат нервите и удрят, без да гледат и да подбират; протестиращи жени, дето могат да противопоставят на ударите с приклади само изранените си ръце; джипове браздят равнините, други ескортират колони евреи, тръгнали към работните си места, сякаш прекосяващи минни полета…

— Преди една седмица — добавя Джамил — тук беше краят на света. Виждал ли си танкове да се изправят срещу прашки, Амин? В Джанин откриха огън срещу хлапетата, които хвърляха камъни. Голият тъпче Давид на всеки ъгъл.

Бях на светлинни години от подозрението, че състоянието на разложение е толкова напреднало, че надеждите са толкова онеправдани от съдбата. Отлично знаех, че омразата уврежда манталитета както на едната, така и на другата страна, познавах упорството на воюващите страни и твърдото им нежелание да се разберат и да се вслушват единствено в убийствената злоба; но все пак се травматизирах, когато виждах със собствените си очи непоносимото насилие. В Тел Авив се намирах на друга планета. Моите наочници скриваха от мен основния смисъл на драмата, която прояжда страната ми; почестите, които ми се оказваха, потулваха истинската същност на ужасите, превръщащи благословената от Бога земя в неизбродно сметище, където основополагащите ценности на човечеството гният с извадени вътрешности, където тамянът мирише лошо като неизпълнените обещания, където призракът на пророците си забулва лицето при всяка молитва, която се изгубва сред оръжия и викове.

— По-далече не можем да отидем — предупреждава ме Джамил. — Практически се намираме на демаркационната линия. От разрушения двор вляво започва стрелбата.