Ясмина Кадра - Атентатът

Джанин сега представлява пострадал от бедствие град, огромен куп развалини; той не ни казва нищо смислено и изглежда също толкова неразгадаем, колкото усмивките на неговите мъченици, чиито портрети висят на всеки ъгъл. Обезобразен от набезите на израелската армия, ту заклеймяван публично, ту възкресяван, той следва злата си участ, едва дишащ и подложен на гибелни заклинания…

На вратата се чука.

Събуждам се. Стаята тъне в мрак. Часовникът ми показва 6 часа сутринта.

— Господин Джаафари, имате гости — съобщава ми някой през вратата.

На рецепцията ме очаква момък, нагизден в пъстри одежди. Около осемнайсетгодишен, но се опитва да изглежда по-възрастен. Лицето му с фини черти е поръбено с едва поникнал мъх, който трябва да минава за брада.

— Наричам се Абу Дамар — представя се той учено. — Това е бойното ми име. Аз съм доверено лице. Халил ме изпрати да те намеря.

Прегръща ме, подражавайки на муджахидините.

Вървя след него през оживен квартал, където тротоарите потъват под руините. Сигурно мястото наскоро е евакуирано от израелските войски, защото порутеният път още пази следите от веригите на танковете, тъй както подложеният на изтезания не може да прикрие пресните белези от голготата си. Сюрия бягащи хлапета вдигат страшен шум и с крясъци изчезват в някаква уличка.

Водачът ми върви прекалено бързо и от време на време се принуждава да спре, за да ме изчака.

— Това не е пътят — отбелязвам аз.

— Скоро ще мръкне — обяснява ми той. — Вечер някои сектори са забранени. За да не стават недоразумения. Ние в Джанин сме много дисциплинирани. Инструкциите се спазват стриктно. Иначе нямаше да издържим.

Обръща се към мен и добавя:

— Докато си с мен, нищо не рискуваш. Тук е моят сектор. След една или две години аз ще го командвам.

Озоваваме се в неосветен сокак. Въоръжен силует стои на стража пред ниска врата. Момъкът ме побутва към нея.

— Ето го нашия доктор — заявява той, горд, че е изпълнил мисията си.

— Отлично, малкият — казва часовият. — Сега си иди у дома и забрави за нас.

Момчето е малко засегнато от безапелационния тон на часовия. Кима ни за сбогом и изчезва в мрака.

Мъжът на пост ме приканва да го последвам във вътрешен двор, където двама милиционери лъскат пушките си на светлината на факел. Едър мъж в униформа на парашутист е застанал на прага на помещение, заето от походни легла и спални чували. Това е шефът. Целият на петна и с блеснали очи, той не изпитва особено удоволствие, че ме вижда.

— Искаш да си отмъстиш ли, докторе? — посреща ме той от упор.

Нападнат съм внезапно, така че ми е необходимо известно време, за да дойда на себе си.

— Какво?

— Отлично чу — натъртва той, като ме въвежда в тайна стая. — „Шин Бет“ те изпраща, за да разровиш мравуняка, да ни измъкнеш от дупките и да предадеш местопребиваването ни на разузнавателните самолети.

— Не е вярно.

— Млъквай — заплашва ме той и ме притиска до стената. — Държим те под око от доста време. Пребиваването ти във Витлеем беше забелязано. Какво искаш всъщност? Да ти отрежем главата в някоя канавка или да те обесим на площада?

Мъжът предизвиква в мен див ужас.

Той опира пистолет в хълбока ми и ме принуждава да коленича. Един милиционер, когото не съм видял да влиза, извива ръцете ми зад гърба и щраква белезници, без да проявява грубост, сякаш просто се упражнява. Толкова съм изненадан от обрата на нещата и лекотата, с която паднах в капана, че не мога да повярвам какво се случва с мен.

Човекът прикляква, за да ме огледа отблизо.

— Последна спирка, докторе. Всички слизат. Не трябваше да отиваш толкова далече, защото тук не сме особено търпеливи с негодниците и не ги оставяме да ни тровят живота.

— Дойдох да се видя с Халил. Той е мой братовчед.

— Халил се измете, щом чу за посещението ти. Да не е луд! Даваш ли си сметка какво забърка във Витлеем? Заради теб имамът в голямата джамия беше принуден да напусне града. Принудени сме да отложим всичките си операции там, за да видим дали мрежите ни не са разкрити. Не знам защо Абу Мукаум прие да се срещне с теб, но инициативата му беше много лоша. Наложи се и той да си обере крушите. А ето че сега идваш в Джанин, пак да започнеш…

— Не съм завербуван.

— Да бе, така е… Арестуват те след атентата, извършен от жена ти; след това три дни по-късно те изритват просто така, без да те следят и без никакъв процес. Едва не се извиняват за причиненото ти притеснение. Защо? Заради красивите ти очи ли? Да приемем, че е така, още малко и почти ще ти повярваме, но никога не сме виждали подобно нещо. Никога пленник на „Шин Бет“ не е пускан на свобода, преди да е продал душата си на дявола.