Ясмина Кадра - Атентатът

— Заблуждавате се…

Хваща ме за челюстта и така натиска, че отварям широко уста.

— Господин докторът ни се сърди. Жена му е умряла заради нас . Толкова добре се е чувствала в златната си клетка, нали? Хранила се е добре, спала си е добре, забавлявала се е добре. Нищо не й е липсвало. Но ето че банда дегенерати й отнемат щастието, за да я изпратят — как се изразяваш ти? — на гибел . Господин докторът живее в страна, където бушува война, но не иска и да чува за нея. Мисли си, че жена му също не трябва да й обръща внимание… Само че господин докторът е сбъркал.

— Пуснаха ме, защото нямам нищо общо с атентата. Никой не ме е вербувал. Искам просто да разбера какво точно се е случило. Затова търся Адел.

— Всичко е ясно. Ние сме във война. Едни са грабнали оръжие; други си въртят палците. Има и такива, които извличат облаги в името на Каузата. Такъв е животът. Но докато всеки се подвизава в собствения си квартал, няма нищо страшно. Трудностите започват, когато тези, дето си живеят живота, тръгват да дърпат ушите на нагазилите до шия в лайната… Жена ти избра своя лагер. Щастието, което ти й предлагаше, намирисваше на гнило. Знаеш ли, че я отвращаваше? Тя не желаеше това щастие. Не можеше повече да се пече на слънце, докато народът й гние под ционистко робство. Жива картина ли да ти покажа, за да разбереш , или просто отказваш да погледнеш истината в лицето?

Той става, треперещ от ярост, блъска ме с коляно в стената и излиза, като заключва вратата след себе си.

Няколко часа по-късно, със запушена уста и с превръзка на очите, ме хвърлят в багажника на някаква кола. Решавам, че краят ми е дошъл. Ще ме закарат на някое пусто място и ще ме екзекутират. Ядосвам се от лекотата, с която се поддадох на действията им. Едно агне щеше да се защити по-достойно. Затваряйки се отгоре ми, капакът на багажника отнема и последното уважение, което изпитвам към себе си, като същевременно ме изолира от останалия свят. Целият изминат път, цялата ми изумителна кариера, за да завърша в багажника на кола като жалка бохча! Как можах да падна толкова ниско? Как приех да се отнасят с мен по такъв начин, без да помръдна с пръст? Чувството на безсилна ярост ме отпраща далече в миналото. Спомням си как една сутрин, когато ме водеше с каруцата си при местния зъбовадец, дядо изпусна поводите по пътя и бутна някакъв мулетар. Мулетарят се изправи и дълго не спря да ругае дядо с всевъзможни обидни имена. Очаквах патриархът на свой ред да изпадне в буен гняв, както когато подгонеше вироглавците от племето, но каква мъка изпитах, когато моят кентавър, човекът, когото възприемах едва ли не като божество, се задоволи да се разтопи в извинения и вдигна покорно тюрбана си, който другият изтръгна от ръцете му и хвърли на земята. Толкова бях тъжен, че зъбът престана да ме боли. Бях на седем или осем години. Не исках да повярвам, че дядо може да приеме да бъде унижен по такъв начин. Възмутен и безпомощен, всеки вик на мулетаря ме караше все повече да се присвивам. Не можех да гледам как моят идол погива като капитан, който гледа потъващия си кораб… Същата мъка изпитах, когато багажникът на колата ме изтри от лицето на земята. Толкова се срамувам, че безропотно понасям оскърбленията, че съдбата, която ме очаква, ми е безразлична; аз вече съм нищо.

Затварят ме в непроницаемо мазе, без прозорче, нито осветление.

— Няма особен комфорт — казва ми мъжът с униформата на парашутист, — но обслужването е безупречно. Не се опитвай да играеш номера, защото нямаш никакъв шанс да се измъкнеш оттук. Ако зависеше от мен, вече щеше да миришеш лошо. За съжаление аз се подчинявам на висшестоящите, а те невинаги споделят моите чувства.

Сърцето ми направо спира да бие, когато той затваря вратата зад гърба ми.

Сключвам ръце около коленете си и не помръдвам повече.

На другия ден идват да ме вземат. С белезници на ръцете, главата в чувал и със запушена уста, отново ме тикват в багажника на някаква кола. След дълго изморително пътуване ме хвърлят на земята. Карат ме да коленича и свалят чувала. Първото нещо, което ми се изпречва пред очите, е голям камък, изцапан със съсиреци кръв и надупчен със следи от куршуми. На това място ужасно вони на смърт. Вероятно много хора са били екзекутирани тук. Някой опира дулото на пушка до слепоочието ми. „Знам, че нямаш представа къде се намира каабата 21 21 Храм в Мека, където се намира „свещеният черен камък“ на мохамеданите, които вярват, че бил паднал от небето. Често кааба се нарича и самият този камък, който според преданието бил почернял от греховете на хората. — Бел.прев. — казва ми той, — но винаги е добре да си кажеш молитвата.“ Ухапването на метала ме разкъсва от главата до петите. Не ме е страх, но така треперя, че зъбите ми тракат. Затварям очи, събирам последните късове достойнство, които са ми останали, и чакам да ме довършат… Звънва радиотелефон и ме спасява в последния момент — дават заповед на моите палачи да отложат за по-късно мръсната работа и да ме върнат там, където лежах затворен.