Ясмина Кадра - Атентатът

— Какъв лош късмет! — пустосва той. — Не познавам никого в Наблус.

Съседът ни кани да влезем в дома му, за да си починем.

— Не, благодаря — казвам. — Бързаме.

Джамил се опитва да размисли, но разочарованието прогонва мислите му. Сяда пред вратата на брат си, пуши нервно и ядно стиска челюсти.

Изведнъж става.

— Какво ще правим сега? — казва. — Не мога да остана тук. Трябва да се върна в Рамала и да върна колата на нейния собственик.

Аз също съм объркан. Халил беше единственият ми ориентировъчен знак. Според последни сведения Адел се приютил у тях. Надявах се да ме отведе до него.

Ние сме братовчеди, Халил, Джамил и аз. Не познавам добре първия, който е с десет години по-голям от мен, но в юношеските си години бяхме много близки с Джамил. Напоследък не се срещаме често поради несъвместимостта на професиите ни, аз — хирург в Тел Авив, а той — охранител в Рамала, но когато му се случваше да минава през нашия град, Джамил не пропускаше случай да прескочи до вкъщи. Той е добър глава на семейство, сърдечен и безкористен. Много ме цени и е запазил от някогашната ни дружба неизменна нежност. Когато му съобщих, че пристигам, той веднага поиска отпуск от шефа си, за да се занимава с мене. Знае за Сихем. Ясер му разказал за бурното ми пребиваване във Витлеем и споделил с него тегнещите над мен подозрения за евентуалното ми манипулиране от израелските тайни служби. Джамил въобще не пожелал да го слуша. Заплаши ме, че няма да ми проговори, ако не отида право у тях.

Прекарах две нощи в Рамала заради колата ми, която един монтьор не успя да поправи. Джамил се обърна към друг братовчед да ни даде автомобила си, като обеща да му го върне, преди да падне нощта. Разчиташе да ме остави при брат си Халил и веднага да се върне обратно.

— Има ли някъде хотел? — питам съседа.

— Естествено, но заради всичките тези журналисти хотелите са пълни. Ако решите да изчакате Халил у дома, няма да ме притесните. Винаги разполагам със свободно легло за правоверни.

— Благодаря — казвам му, — ще се оправим някак.

Намираме свободна стая в нещо като странноприемница недалеч от къщата на Халил. Рецепционистът иска да му платя предварително, след което ме придружава до втория етаж и ми показва килерче, обзаведено с неугледно легло, допотопно нощно шкафче и метален стол. Показва ми тоалетната в края на коридора, авариен изход при необходимост, и ме оставя на съдбата ми. Джамил е в чакалнята. Оставям сака си на стола и отварям прозореца, който гледа към центъра на града. В далечината банди дечурлига замерят с камъни израелските танкове, а след това се разбягват, защото войниците откриват стрелба; сълзотворни бомби разпръскват белезникав дим по наситените с прах улици; струпва се тълпа около току-що простреляно тяло… Затварям прозореца и отивам при Джамил в чакалнята. Двама журналисти спят на канапе, екипировката им е разхвърляна около тях. Рецепционистът ни информира, че в дъното вдясно има малко барче, ако искаме да пием нещо или да залъжем глада. Джамил иска от мен разрешение да се върне в Рамала.

— Ще мина отново през къщата на Халил и ще оставя на съседа адреса на хотела, където да ти се обади, щом брат ми се върне.

— Отлично. Няма да напускам хотела. Пък и не виждам къде човек може да се разтъпче наоколо.

— Прав си, стой си в стаята, докато те потърсят. Халил сигурно ще се върне още днес или най-късно утре. Той никога не оставя къщата си без човек.

Прегръща ме.

— Пази се, Амин.

След като Джамил си заминава, отивам в бара да изпуша няколко цигари с чаша кафе. Въоръжени юноши с глави, увити в зелени шалове и гърди, покрити с бронирани жилетки, се появяват на свой ред. Те се настаняват в един ъгъл, където към тях се присъединява екип от френската телевизия. Най-младият милиционер ми обяснява, че ще дават интервю, и любезно ме приканва да се разкарам.

Качвам се в стаята си и отново отварям прозореца към продължаващите битки. Сърцето ми се свива при гледката, която се открива пред погледа ми… Джанин… Големият град на моето детство. Племенните ни земи се намираха на трийсетина километра оттук, често придружавах татко, когато той отиваше в града да предлага картините си на съмнителни търговци на изкуство. По онова време Джанин ми се струваше не по-малко тайнствен от Вавилон, обичах да възприемам рогозките като летящи килимчета. След това, когато пубертетът ме направи по-любопитен към походката на жените, се научих да ходя там сам като големите. Джанин беше мечтаният град на нахаканите ангели, с маниерите си на голямо село, подражаващо на градовете, с неспирната тълпа, напомняща за пазар по време на Рамадана, с магазинчетата, подобни на пещерата на Али Баба, където джунджуриите се мъчеха да излъжат недоимъка, с ароматните улички, където хлапетата приличаха на босоноги принцове; а също така и с живописната му страна, която някога омагьосвала поклонниците с мириса на неговия хляб, какъвто не срещнах никога повече, и с невероятната доброта на хората, въпреки толкова злочестини… Къде изчезнаха прекрасните дреболии, които представляваха чара и стила му; те правеха свяна на девойките гибелен, колкото и безсрамието им, а старците изглеждаха достолепни, въпреки невъзможния си характер. Властването на абсурда опустоши дори детските радости. Всичко потъна в зловонна сивота. Тук човек се чувства в забравено чистилище, населено с обезформени души, с пречупени същества, полудухове, полупрокълнати, оплетени в превратностите като мушици в мухоловка, с разложени лица, с помръкнали погледи, обърнати към нощта, толкова нещастни, че дори голямото слънце на Ас Самирах не успява да ги освети.