Ясмина Кадра - Атентатът

Отново мрак, само че този път съм съвсем сам на света, без сенки-пазачи и без спомени, освен отвратителната уплаха в душата и следата от дулото до слепоочието ми…

На следващия ден отново ме подхващат. Пътуваме, стигаме до големия кървав камък, разиграва се същият мизансцен и отново ме спасява радиотелефонът; разбирам, че ме изтезават с вулгарна пародия на екзекуция, опитват се да ме накарат да рухна.

След това вече никой не идва да ми досажда.

Шест дни и шест нощи съм затворен в зловонна дупка за плъхове, предоставен на бълхите и на хлебарките, храня се със студена супа и протривам прешлените си върху одър, твърд като надгробен камък!

Очаквах жестоки разпити, мъчения, побоища. Нищо подобно. Възбудени юноши, размахващи картечниците си като трофеи, са натоварени да бдят над мене. От време на време ми носят храна, без да ми проговарят, високомерно се правят, че въобще ме няма.

На седмия ден някакъв командир със солидна охрана идва да ме посети в мазето. Млад мъж на около трийсет години, по-скоро хилав, с лице като острие на нож, от едната страна изгорено, и със съмнително блестящи очи. Носи избеляла тренировъчна униформа и калашник през рамо.

Изчаква ме да се изправя, пъха пистолета си в ръката ми и се отдръпва на две крачки назад.

— Зареден е, докторе. Застреляй ме.

Оставям пистолета на земята.

— Застреляй ме, твое право е. След това можеш да си вървиш у дома и окончателно да затвориш страницата. Тук никой няма да докосне дори косъм от косата ти.

Приближава се и отново ми подава пистолета.

Отказвам да го взема.

— Пацифист ли си? — пита ме той.

— Хирург — отговарям.

Свива рамене, прибира пистолета под войнишкия колан и ми доверява:

— Не знам дали успях, докторе, но исках телом и духом да изпиташ омразата, която ни разяжда. Поръчах да ми подготвят подробен доклад за теб. Казаха ми, че си прекрасен човек, истински хуманист и че нямаш никаква причина да желаеш злото на хората. Така че е трудно да те накарам да ме разбереш, ако не те сваля ниско под социалното ти равнище и не те накарам да се валяш в калта. Сега, когато докосна с пръсти гадостите, които професионалният успех ти спестяваше, има шанс да ме разбереш по-добре. Животът ме научи, че човек може да живее с любов и вода, трохи и обещания, но никога не успява напълно да оцелее от позора. Откакто съм дошъл на този свят, познавам само позор. Всяка сутрин. Всяка вечер. Само това съм видял през целия си живот.

Махва с ръка. Един милиционер хвърля сак в краката ми.

— Донесох ти нови дрехи. От джоба си съм ги платил.

Не осъзнавам докрай думите му.

— Свободен си, докторе. Искаше да се срещнеш с Адел. Той те чака навън в една кола. Братът на дядо ти иска да те посрещне в патриаршеския дом. Ако не желаеш да го видиш, не се безпокой. Ще му кажем, че си бил възпрепятстван. Приготвили сме ти баня и хубава храна, ако не възразяваш.

Оставам нащрек, неподвижен.

Командирът се навежда, отваря сака и ми показва дрехите и чифт обувки, за да демонстрира своята добронамереност.

— Как прекара тези шест дни в смърдящото подземие? — пита ме той, ставайки, и поставя ръце на кръста си. — Смея да се надявам, че си се научил да мразиш. В противен случай експериментът ще е безполезен. Затворих те тук, за да вкусиш от омразата и да изпиташ желание да я проявиш. Не те унижих проформа. Не обичам да унижавам хората. Бил съм унижаван и отлично знам какво е. Всякакви драми са възможни, щом самолюбието е посрамено. Особено когато човек забележи, че е изгубил достойнството си, че е безпомощен. Смятам, че най-доброто училище по омраза е точно тази дупка. Истински започваш да мразиш в момента, когато осъзнаеш своята безпомощност. Това е трагичен момент; най-ужасният и най-отвратителният от всички.

Хваща ме за раменете и продължава с хъс:

— Исках да разбереш защо сме грабнали оръжието, доктор Джаафари, защо хлапаците се хвърлят под танковете, защо нашите гробища са претъпкани, защо искам да умра с оръжие в ръка… защо съпругата ти се взриви в ресторант. Няма по-страшен катаклизъм от унижението. То е неизмеримо нещастие, докторе. Отнема ти вкуса да живееш. И колкото по-късно отлети душата ти, толкова по-дълго се загнездва една мисъл в главата ти: как да умреш достойно, след като си живял окаян, сляп и гол ?

Забелязва, че пръстите му предизвикват болка и отдръпва ръце.

— Никой не се присъединява към нашите бригади за удоволствие, докторе. Всички момчета, които видя, тези с прашките и другите с гранатометите, ненавиждат войната. Защото няма ден, в който някой от тях да не загине в разцвета на живота си от вражески куршум. Те също биха искали да се радват на висок статус, да станат хирурзи, естрадни звезди, киноактьори, да карат луксозни лимузини и всяка вечер да прахосват несметни състояния. Проблемът е, че тази мечта им е отказана, докторе. Искат да ги набутат в гета, да ги обезличат напълно. Затова те предпочитат да умрат. Когато мечтите са прогонени, последното спасение е смъртта… Сихем разбра това, докторе. Трябва да уважиш нейния избор и да я оставиш да почива в мир.