Ясмина Кадра - Атентатът

Отново се озовавам на улицата. Ненадейно. Не си спомням как съм напуснал хотела, не знам откога се влача из квартала. Наоколо всички прозорци са тъмни. Само мотор бръмчи някъде далече, а след това нощта отново завладява всички спящи… Близо до будката за вестници има телефонна кабина. Краката ми сякаш насила ме отвеждат натам. Ръката ми сваля слушалката, пръстите ми набират номер. На кого се обаждам? Какво ще му кажа? Чувам сигнала на другия край, пет, шест, седем пъти. Щракване и сънен глас роптае… „Ало? Кой е? Имаш ли представа колко е часът? Утре съм на работа…“ Разпознавам гласа на Ясер. Учудвам се, че съм се свързал с него. Защо точно той?

— Амин е…

Мълчание, след това боботещият глас на Ясер се укротява:

— Амин ли? Нещо сериозно ли се е случило?

— Къде е Адел? — чувам се, че питам.

— Даваш ли си сметка, че е три часът сутринта…

— Къде е Адел?

— Откъде да знам? Сигурно си гони делата. Седмици наред не съм го виждал.

— Ще ми кажеш ли къде е или да дойда да го чакам у вас?

— Не — вика той, — само не идвай във Витлеем. Типовете от онзи ден те търсят. Казват, че си ги преметнал, че „Шин Бет“ 19 19 Израелското контраразузнаване. — Бел.прев. те изпраща.

— Къде е Адел, Ясер?

Отново настъпва мълчание, по-дълго от предишното, накрая Ясер изострено изрича:

— В Джанин… Адел е в Джанин.

— Джанин не е най-подходящото място, където човек да инвестира в бизнес, Ясер. Там земята се къпе в огън и кръв.

— Чуй ме, наистина по последни сведения се намира в Джанин. Нямам никаква причина да те лъжа. Ако искаш, ще ти дам знак, щом се върне… Мога ли да знам какво се е случило? Какво има, синко, защо ме търсиш по такова време?

Затварям телефона.

Не знам защо, но се чувствам малко по-добре.

Нощният пазач е недоволен, че го измъквам от леглото в три часа сутринта — заключват хотела в полунощ, а аз съм забравил кода за влизане. Пазачът е мършав младеж, вероятно студент, който нощем бди над съня на ближните си, за да си плаща следването. Отваря ми без ентусиазъм, търси ключа ми, не го намира.

— Сигурен ли сте, че го оставихте, преди да излезете?

— Че защо да мъкна със себе си ключ?

Той дълго се рови из рецепцията, тършува сред бумагите и списанията, разхвърляни около факс и фотокопирна машина, накрая се изправя, мърморейки.

— Странно…

Опитва се да си спомни къде са оставени резервните ключове, но все не успява напълно да се разсъни.

— Потърсихте ли във вас, господине?

— Казах ви вече, не е в мен — заявявам и посягам към джобовете си.

Ръката ми замръзва: ключът е в джоба ми. Изваждам го притеснено. Нощният пазач въздиша, видимо раздразнен. Все пак успява да се овладее и ми пожелава лека нощ.

Асансьорът не работи, качвам се по тясното стълбище до петия етаж, но се сещам, че стаята ми е на третия и се връщам обратно.

Не светвам лампата в стаята. Събличам се, изтягам се на кревата, без да го оправям за спане, гледам тавана, докато малко по малко изчезвам в него като в черна дупка.

След петия ден установявам, че все по-определено не съм на себе си. Рефлексите изпреварват намеренията ми, а непохватността ми още повече обърква всичко. През деня се уединявам в стаята, настанил се на стола или потънал в леглото, очите ми се обръщат, сякаш се опитвам да видя опакото на натрапчивите си мисли. Непрекъснато ме връхлитат странни идеи — мисля си да поверя продажбата на вилата на агенция за недвижими имоти, да сложа кръст на миналото и да се изселя в Европа или в Съединените щати. През нощта излизам като хищник да плячкосвам из съмнителните свърталища, в места, където никога преди това кракът ми не е стъпвал, тъй като се боя да не срещна познат или бивш колега. Полумракът на тези мръсни и одимени барове, вмирисани на мухъл, ме изпълва със странното чувство, че съм невидим. Въпреки притеснителната близост на мърморещи пияници и на жени с омагьосани очи, никой не ми обръща внимание. Свивам се в някой отдалечен ъгъл, където пийналите девици не надничат, и поркам спокойно, докато дойдат да ми кажат, че затварят. Тогава отивам да си допия виното все в същия парк, на същата пейка, а в хотела се връщам призори.

И накрая, в една бирария изгубвам контрол над себе си. Гневът, който тлееше дни наред, избухва. Очаквах това. Оголената ми чувствителност рано или късно трябваше да даде на късо. Думите ми звучаха грубо, отговарях рязко; липсваше ми търпение, реагирах зле, когато някой ме погледнеше случайно. Нямаше съмнение, че се превръщам в друг човек, непредвидим и омагьосан едновременно. Но тази вечер в бирарията надминах себе си. Първо не харесах мястото, където ме настаниха. Исках да съм някъде на закътано, но нямаше свободни маси. Намусих се, но отстъпих. След това обаче келнерката ми съобщи, че печеният на скара дроб е свършил. Тя, изглежда, не лъжеше, но усмивката й не ми хареса.