Ясмина Кадра - Атентатът

Сядам със скръстени крака в подножието на една колона, вземам книга с хадиси 11 11 Думи, произнесени от Пророка или от последователите му. — Бел.прев. и я отварям напосоки върху коленете си. Моят събеседник отново се появява, прави се, че разговаря с някакъв старец, върти се из голямото помещение като диво животно в клетка; накрая излиза на улицата.

Минава час, а след него и втори. Към обяд отнякъде изникват трима младежи, приближават се към мен и след традиционния поздрав ме информират, че моето пребиваване в джамията е безполезно, и ме молят да си вървя.

— Искам да видя имама.

— Той е болен. Тази сутрин му прилоша. Ще се върне чак след няколко дни.

— Аз съм доктор Амин Джаафари…

— Добре — прекъсва ме по-ниският, трийсетгодишен мъж с изпъкнали скули и набраздено от бръчки чело. — Сега се върнете в дома си.

— Не преди да се срещна с имама.

— Ние ще ви съобщим, когато той се почувства по-добре.

— Знаете ли къде да ме намерите?

— Във Витлеем всичко се знае.

Любезно, но твърдо ме отпращат, изчакват да си обуя обувките и мълчаливо ме съпровождат до ъгъла на улицата.

Двама от тримата мъже, които ме съпроводиха, продължават да ме следят, докато стигам центъра на града. Демонстративно. За да покажат, че ме държат под око и че не е в мой интерес да се връщам обратно.

Пазарен ден. Площадът гъмжи от народ. Отивам в едно съмнително кафене, поръчвам си турско кафе без захар и барикадиран зад стъклото, изцапано с отпечатъци от пръсти и наплюто от мухи, наблюдавам оживения пазар. В помещението, задръстено от примитивни маси и скърцащи столове, старци скучаят под мрачния поглед на заклещения зад тезгяха барман. До мен спретнат петдесетгодишен мъж пуши наргиле. Малко по-далече младежи шумно играят на домино. Оставам тук, докато идва време за молитвата. Когато отеква призивът на мюезина, решавам да се върна в голямата джамия, надявайки се да изненадам имама по време на служба.

Още на улицата ме пресрещат двама от онези, които ме следяха сутринта. Не са доволни, че ме виждат отново, и не ме оставят да се приближа към джамията.

— Лошо е това, което правите, докторе — казва ми по-високият.

Връщам се при Лейла, за да изчакам следващата молитва.

Отново се изпречват пред мен, преди да вляза в джамията. Този път трети мъж се присъединява към моите вбесени от упорството ми пазачи. Той е добре облечен, нисък, набит, с фини мустаци и посребрена дълга брада. Приканва ме да го последвам в малка уличка и там, далеч от хорското любопитство, ме пита какво смятам да правя.

— Искам да се срещна с имама.

— По какъв въпрос?

— Отлично знаете защо съм тук.

— Може би, но вие не знаете къде се набутвате.

Заплахата е ясна; очите му пронизват моите.

— В името на всичко свято, докторе — казва той, личи му, че е на път да си изпусне нервите, — направете каквото ви се каза: идете си у дома.

Той ме оставя и си тръгва, а спътниците му затварят пътя след него. Връщам се в дома на Ясер и чакам да стане време за молитвата след залез-слънце, твърдо решен да гоня имама до дупка. Междувременно Ким ми се обажда. Успокоявам я, като обещавам привечер да се свържа с нея.

Слънцето на пръсти се стопява на хоризонта. Шумовете от улицата утихват. Лек ветрец нахлува в напечения от жарта на следобеда вътрешен двор. Ясер се връща няколко минути преди молитвата. Раздразнен е, че ме намира в дома си, но се успокоява, като разбира, че няма да остана за през нощта.

След повика на мюезина излизам на улицата и за трети пореден път се насочвам към джамията. Пазачите на храма не ме чакат в свърталището си; този път ме изпреварват и изникват пред мен съвсем близо до дома на Ясер. Петима са. Двама стоят на пост в края на уличката, останалите трима ме изблъскват до една врата.

— Не си играй с огъня, докторе — казва ми един здравеняк, притискайки ме към стената.

Опитвам се да се измъкна, но херкулесовите му мускули не ме отпускат. В сумрака очите му мятат ужасяващи пламъчета.

— Номерът ти не учудва никого, докторе.

— Жена ми се е срещала с шейх Марван в голямата джамия. По тази причина искам да видя имама.

— Разказвали са ти врели-некипели. Не те щем тук, докторе.

— Какво ви преча?

Въпросът ми едновременно го развеселява и вбесява. Той се навежда над рамото ми и дудне в ухото ми:

— Не си разигравай коня в нашия град, да не ти е бардак!

— Внимавай какви ги говориш — предупреждава го дребосъкът с изпъкналите скули и набразденото от бръчки чело, с когото вече бях разговарял в джамията. — Не се намираме в кочина.