Ясмина Кадра - Атентатът

Той ме прегръща през рамо, както правят бойните другари, и ми доверява:

— Много се гордеем с нея.

Знам, че казва това, за да ме щади, или може би за да ме поласкае. Ясер не успява да запази самообладание; най-невинната ми непредвидена реакция ще го дестабилизира.

— Гордеете се, че е изпратена на заколение ли?

— На заколение?… — той подскача като ужилен.

— Или че е хвърлена в огъня, ако предпочиташ…

— Тези определения не ми харесват.

— Съгласен съм; ще преформулирам въпроса си: за каква гордост може да става дума, когато хора биват изпращани да умрат, за да живеят други свободно и щастливо?

Той вдига ръцете си на височината на гърдите, за да ме помоли да говоря по-тихо заради близостта на двамата младежи, и ми прави знак да го последвам зад камионетката. Походката му е трескава, непрекъснато се препъва.

Продължавам да го тормозя:

— И освен това, защо?

— Какво защо?

Страхът му, нищетата му, мръсните му дрехи, небръснатото лице и гуреливите очи усилват гнева ми. Тялото ми трепери от главата до петите.

— Защо — ръмжа аз, ядосан от собствените си слова, — защо жертваме едни заради щастието на други? Обикновено най-добрите, най-храбрите избират да отдадат живота си за спасението на онези, които се крият в дупките си. Защо тогава отдаваме предпочитание на саможертвата на праведниците, за да позволим на по-малко праведните да оцелеят? Не смяташ ли, че по този начин повреждаме самия човешки род? Какво ще остане след няколко поколения, щом винаги най-добрите ни напускат, докато страхливците, мошениците, шарлатаните и мръсниците продължават да се въдят като плъхове?

— Амин, не съм съгласен с теб. Винаги е било така, открай време. Едни са умирали заради спасението на други. Не вярваш ли в спасението на другите?

— Не, когато то обрича моето. Ето че вие пратихте по дяволите целия ми живот, разрушихте дома ми, провалихте кариерата ми и превърнахте в прах всичко, което съм построил камък по камък, с пот на чело. Мечтите ми се срутиха като замък от карти. Всичко, което ми беше близко, се попиля. Фюют, отнесе го вятърът!… Изгубих всичко за нищо . Помислихте ли за моята мъка, когато скачахте от радост, научавайки, че онази, която най-много обичам на света, се е взривила в ресторант, толкова натъпкан с деца, колкото тя с динамит? И ти искаш да ме накараш да повярвам, че съм най-щастливият човек, защото жена ми е героиня, защото е жертвала живота си, удобствата си, моята любов, без дори да се допита до мен, нито да ме подготви за най-лошото? На какво приличах аз , когато отказвах да допусна онова, което всички останали знаеха? На рогоносец! Приличах на гаден рогоносец. Бях много жалък, ето на какво приличах. На някой, дето има рога, независимо че се бъхти като побъркан, за да осигури колкото се може по-приятен живот на жена си.

— Мисля, че си сбъркал събеседника си. Нямам нищо общо с тази история. Нямах представа за намеренията на Сихем. Въобще не смятах, че е способна на такава инициатива.

— Каза ми, че се гордееш с нея?

— А какво искаш да ти кажа? Нямах представа, че не си бил в течение.

— Смяташ ли, че бих я окуражил да участва в този спектакъл, ако имах и най-малка представа за намеренията й?

— Ужасно съм объркан, Амин. Прости ми, ако аз… ако аз… впрочем вече нищо не разбирам. Аз… Не знам какво да кажа.

— В такъв случай млъкни. Така поне не рискуваш да плещиш глупости.

Тъжна гледка представлява Ясер. Объркан, заровил врат в мръсната си яка, сякаш очаква небето да се стовари върху главата му, той се прави, че зорко следи пътя, за да не срещне погледа ми. По всичко личи, че съм тръгнал в погрешна посока. Ясер не е човек, на когото може да се разчита в тежки случаи — още по-малко пък да участва в подготовката на касапница. Преминал шестдесетте, той е развалина с изтерзани очи и хлътнала уста, готов да ми заиграе по свирката, стига да присвия ядно вежди. Щом казва, че нищо не знае за атентата, значи е така. Ясер никога не поема рискове. Не си спомням да съм го виждал да се заканва или да запретва ръкави, за да се сбие с някого. Напротив, той бърза да се скрие в черупката си и да очаква напрежението да отмине, вместо да проявява какъвто и да било знак за протест. Паническият му страх от ченгетата и сляпото му подчинение на държавните авторитети го обричат на непрекъснато старание да оцелее — бъхти се без почивка, за да свърже двата края, и възприема всеки спечелен залък хляб като подигравка с кутсузлука. И сега, като го гледам, свит зад волана, със сбръчканата му шия и жалкия му профил, изпитвам вина, че се е появил на пътя ми, осъзнавам напълно безсмисления характер на начинанието си. Само че как да угася жаравата, която ме гори отвътре? Как да се погледна в огледало, без да забулвам лицето си, със смазаното си самочувствие и със съмнението, което, макар да съм изправен пред безмилостния факт, продължава да си играе с мъката ми? Откакто капитан Моше ме предостави на собствената ми персона, не мога да затворя очи, без да се озова срещу усмивката на Сихем. Тя беше толкова нежна и приветлива и пиеше ненаситно от устните ми, когато стояхме в нашата градина, аз я бях прегърнал през кръста и й разказвах за хубавите дни, които ни очакват, за великите планове, които съм готов да осъществя заради нея. Още усещам пръстите й, впити в моите, а възторгът и убедеността й ми изглеждаха непреходни. Тя твърдо вярваше в блажените ни бъднини и влагаше сърце всеки път, когато дори аз се задъхвах. Бяхме толкова щастливи, толкова уверени един в друг. По каква магия мавзолеят, който издигах около нея, се срути като пясъчен замък, разрушен от вълните? Как да продължа да вярвам, след като заложих цялата си убеденост върху една традиционна свещена клетва, която се оказа толкова ненадеждна, колкото всяко фалшиво обещание? Тъй като не мога да си отговоря на всичко това, дойдох във Витлеем да провокирам дявола, на свой ред се проявих като самоубиец, тъй като бях безутешен и гол.