Ясмина Кадра - Атентатът

Пресичаме Йерусалим като в сън наяве. От дванайсетина години не съм виждал този град. Необузданото му оживление и дюкяните, пукащи се по шевовете от хора, възкресяват спомени, които си мислех, че съм изхвърлил завинаги от паметта си. Образи проблясват като мълнии в съзнанието ми с пронизваща белота, завръщат се и се сливат с уханията на стария град. В този хилядолетен кошер видях майка си за последен път. Тя беше дошла да се помоли до смъртния одър на брат си. Погребението му събра цялото ни племе: някои пристигаха от толкова далечни краища, че старците ги бъркаха с преддверието на рая. Майка ми не живя дълго след загубата на това, което възприемаше като смисъла на живота си — баща ми беше небрежен съпруг, а аз, синът, й бях отнет заради годините, които прекарах в интерната и продължителните ми странствания.

Домът на Бенджамен се намира в периферията на еврейския град, посред други масивни постройки, със стени, опалени от слънцето. Той сякаш обръща гръб на митичното средище и се отваря към овощните градини в подножието на скалистите хълмове. Мястото е дискретно, отстранено от света и от неговия хаос, почти недостъпно за врявата на хлапетата, които не се виждат никъде наоколо. Ким намира ключовете под третата саксия при входа на вътрешния двор, както я е инструктирал брат й, който остана в Тел Авив. Къщата е малка и ниска, с лоджия, която гледа към сенчесто дворче, покрито ревностно от красива асма. Фонтан, изваян като бронзова лъвска глава, стърчи над обрасла с къпини вада, а отстрани има пейка от ковано желязо, нескопосно боядисана в зелено. Ким избира за мен стая в съседство с кабинет, затрупан с книги и ръкописи. Имам пружинено легло с не особено удобен матрак, маса и табуретка. Много изтъркан килим се старае да прикрие пукнатините по допотопния под. Хвърлям чантата си на леглото и чакам Ким да излезе от банята, за да споделя с нея намеренията си.

— Първо си почини.

— Не съм изморен. Сега е точно по обяд и се надявам да намеря някого у млечната си сестра. Не е необходимо да си нарушаваш спокойствието, ще взема такси.

— Трябва да те придружа.

— Ким, моля те. Ако възникнат проблеми, ще те потърся по мобилния и ще ти кажа откъде да дойдеш да ме вземеш. Но си мисля, че днес нищо особено няма да стане. Просто ще посетя роднините си и ще опипам почвата.

Ким се начумерва, преди да ме освободи.

Витлеем много се е променил след последното ми пребиваване тук, преди повече от десет години. Заплоден от кохорти бежанци, избягали от своите превърнали се в стрелбища страни, той побира нови купища коптори от голи бетонни блокове, строени едни срещу други като барикади — повечето още в етап на довършване, покрити с ламарини или стърчащи железа, с разкривени прозорци и нелепи врати. Човек се чувства като в огромен разпределителен център, където са си дали среща всички прокълнати от цялата земя, за да постигнат принудително опрощение, независимо че то не желае да им разкрие тайния си код.

Облегнали се на бастуните си, с глави, обвити с кефиеци 9 9 Вид покривало за глава на палестинците. — Бел.прев. и със сака, под които се виждат избелели жилетки, измършавели старци дремят пред прага на къщите си, едни седнали на табуретки, а други направо на стъпалата; те сякаш слушат само спомените си, с отсъстващи погледи, потънали безответно в безмълвието си, недостъпни за врявата на палавниците, препиращи се колкото им глас държи около тях.

Няколко пъти питам за посоката, докато най-после едно хлапе ме отвежда пред голяма къща със стени с остъргана мазилка. То чака търпеливо да му пусна в ръката няколко монети и офейква. Чукам по стара, проядена от дървояди врата и надавам ухо. Чехли скрибуцат по земята, мандалото изскърцва и жена с разкривена фигура ми отваря. Необходима ми е цяла вечност, за да я разпозная: това е Лейла, моята млечна сестра. На малко повече от четирийсет и пет години е, но изглежда като на шейсет. Косите й са побелели, чертите й са се обезформили; човек може да я помисли за умираща.

Тя ме разглежда с объркан вид.

— Аз съм Амин — казвам й.

— Господи! — сепва се тя.

Хвърляме се един към друг. Притискам я до себе си и усещам как стенанията напират в гърдите й, разпространяват се по цялото й крехко тяло и се превръщат в силен трепет. Тя отстъпва, за да ме разгледа, лицето й е обляно в сълзи, прошепва слова от Корана в знак на признателност към Бога и отново отпуска глава в ръцете ми.

— Ела — казва ми тя. — Идваш точно навреме, за да обядваме заедно.