Ясмина Кадра - Атентатът

Баща ми беше добър човек. Той се съобразяваше с нещата такива, каквито се случваха, без грим и фанфари. Не обичаше да хваща бика за рогата, а когато трудно изкарваше прехраната, не смяташе това за жестока орис. Според него нещастията не са изпитания, а инциденти по пътя, които трябва да преодолееш, за да бъдеш готов да посрещнеш следващите предизвикателства. Неговото смирение и неговата разсъдливост бяха прекрасни. Толкова исках да приличам на него, да наследя неговата простота и умереност! Благодарение на него, макар че растях върху земя страдалница от зората на времената, отказвах да възприемам света като арена. Ясно виждах, че връхлитат войни след войни, отмъщения след отмъщения, но не желаех да ги подкрепям по един или друг начин. Не вярвах в пророците на раздора и не възприемах идеята, че Бог може да поощрява чедата си да настръхват едни срещу други и да свеждат упражняването на вярата до абсурд и до ужасяващо премерване на сили. Още оттогава съм се пазил като от чума от всеки, който иска капка от кръвта ми, за да пречисти душата ми. Не исках да вярвам нито в долините на сълзите, нито в тези на мрака — има толкова по-привлекателни места около нас, в които не цари безразсъдство. Баща ми казваше: „Онзи, който твърди, че съществува по-велика симфония от дъха, който ти вдъхва живот, лъже. Той се изправя срещу онова, което е най-хубавото в теб: шанса да се възползваш от всеки миг в живота си. Ако тръгнеш от принципа, че най-лютият ти враг е онзи, който се опитва да сее омраза в сърцето ти, ще познаеш половината от щастието. Останалото само трябва да протегнеш ръка, за да го постигнеш. И помни: няма нищо, абсолютно нищо над живота… И твоят живот не е над този на другите.“

Не забравих това.

Дори го превърнах в свой основен девиз, убеден, че когато хората изповядват подобна логика, те най-после постигат зрелост.

Дребните ми словесни престрелки с Навеед ме изпълниха със самоувереност. Макар да не възвърнаха напълно трезвостта ми, те направиха възможно да се погледна отстрани. Гневът още е в мен, но вече не кипи в душата ми като чуждо тяло, под въздействието на рефлекс на отвращение, който го принуждава да избликва навън. Дори ми се случва да седна на балкона и да наблюдавам колите, откривайки в тях известна привлекателност. Ким вече не контролира думите си със същото тревожно внимание, както преди три дни. Тя импровизира смехории, за да изтръгне усмивка от лицето ми, а когато сутрин отива в болницата, не стоя погребан в стаята си до завръщането й. Започнах да се шляя по улиците. Отивам в кафенетата, за да изпуша по някоя и друга цигара, или в градинка, където сядам на пейка и наблюдавам хлапетата, подскачащи на слънце. Все още не смея да отворя вестник; но когато по време на разходката си дочуя радиото да съобщава новини, не бързам да сменя тротоара.

Езра Бенхаим дойде да ме види. Не разговаряхме нито за евентуалното ми завръщане на работа, нито за Илан Рос. Езра искаше да знае как съм, дали започвам да се съвземам. Заведе ме в ресторант, за да докаже, че не се притеснява да се движи в моята компания. Поведението му беше трогателно, но искрено. Аз настоях да платя сметката. Ким беше дежурна и след вечерята ние отидохме в бирария, за да се отрежем като богове, решили да ергенуват, след като са изчерпали всичките си анатеми.

— Непременно трябва да отида във Витлеем.

Тракането на съдове, идващо от кухнята, внезапно спира. Минават няколко секунди, преди Ким да надникне през вратата. Тя ме гледа, а едната й вежда е вдигната.

Загасвам цигарата си в пепелника и се готвя да запаля друга.

Ким избърсва ръцете си в една закачена на стената кърпа и идва при мен в хола.

— Шегуваш ли се?

— Приличам ли на шегобиец, Ким?

Тя подскача леко.

— Естествено, че се шегуваш. Какво ще търсиш във Витлеем?

— Там Сихем е пуснала писмото в пощата.

— И какво от това?

— Ами, искам да знам какви ги е вършила, докато аз смятах, че е при баба си в Кфар Канна.

Ким се отпуска на ракитовия стол срещу мен, раздразнена от непредвидимите ми заяждания. Диша дълбоко, сякаш за да потисне обидата си, мачка си устните, докато търси думи, но не ги намира и допира пръсти до слепоочията си.

— Ти започваш да издишаш, Амин. Не знам какво ти щъка в главата, но прекаляваш. Нямаш никаква работа във Витлеем.

— Там имам млечна сестра. Сигурно при нея се е оттеглила Сихем, за да изпълни безумната си мисия. Пощенският щемпел е от петък, 27-и, което ще рече един ден преди драмата. Искам да знам кой е обработил жена ми, кой я е обвил с експлозиви и я е изпратил на заколение. По никакъв начин няма да скръстя ръце и да обърна страницата, която не съм осмислил.